Определение № 1810 от 01.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 2046/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. М. К. В., лично и като наследник на Т. В. и И. Т. И. чрез адв. Б. обжалват определение № 10016 от 31.07.2023 г. по в.гр.д. 6095/19 г., САC, VII състав, с което е изменено решението по делото в частта за разноските и са осъдени М. В. да заплати разноски на „ОЗК Застраховане“ Ад в размер на 13 716,64 лв и И. И. сумата от 3 429,16 лв, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК. Излагат съображения, че своевременно е направено възражение, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК относно възложената и свършена работа и за преценка за всеки един от двамата ищци. Въззивният съд бил допуснал нарушение на процесуалните правила, непроизнасяйки се по възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК, като изводите му се свеждали само до процентно произнасяне по искането. С оглед представения списък с разноски било извършено произнасянето на въззивния съд, като в този списък ответникът „ОЗК Застраховане“ АД бил посочил общ размер на разноските 27 820 лв. С оглед въззивното обжалване, така както е регламентирано в чл. 258 и сл. от ГПК, се обхващало подаване на въззивна жалба, отговор на въззивна жалба, открито съдебно заседание. Счита, че с оглед данните по делото, представляващия „ОЗК Застраховане“ АД адвокат не е изготвил въззивна жалба. В представения договор за правна защита и съдействие било посочено, осъществяване на процесуално представителство по гр.д. 6095/19 САС, с оглед осъществяване на регресно вземане по щета 0411175-0001-2017 по описа на ЗАД ОЗК застраховане“ АД. Установявало се само процесуално представителство, в открито съдебно заседание, като следвало да се прецени при разглеждане на възражението, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК. Освен това следвало да се прецени заплатеното адвокатско възнаграждение от „ОЗК Застраховане“ АД конкретно за всеки от ищците, не следвало да се изчислява на база 27 820 лв. Сочи в каква част решението е влязло в законна сила. Нямало основание за включване на сумата от 300 лв, юрисконсултско възнаграждение. Ответникът „ОЗК Застраховане“ в подадения отговор на частната жалба, по реда на чл. 276, ал. 1 от ГПК, оспорва частната жалба. Излага съображения, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Също така счита, че съдът правилно е определил дължимите от ищците разноски, като е съобразил чл. 36 от ЗАДв. При материален интерес от 260 000 лв, пред въззивната инстанция, хонорарът бил 8 650 лв, плюс 4 % за горницата над 100 000 лв или 15 050 лв без ДДС, както било уговорено между адвоката и страната. Сочи подробни изчисления, основани на разпределение съобразно участието на всяка от страните, като счита, че разноските с оглед предявения от Т. В. иск отговаря И. И. съобразно частта си от 1/6. Моли да се остави без уважение частната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е образувано на основание чл. 274, ал. 2 ГПК, по подадена частна жалба от въззиваема страна в процеса срещу определението на въззивния съд за изменение на решението в частта за разноските. Следователно неоснователни са доводите на ответника по частната жалба за липса на основания за допускане на касационно обжалване. В случая, редът за разглеждане на частната жалба е посоченият и не е приложима нормата на чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по искане за изменение на постановеното от него въззивно съдебно решение в частта за разноските, на основание чл. 248 от ГПК и не е действал като въззивна инстанция, сезиран с частна жалба срещу акта на първата инстанция в частта за разноските. Въззивният съд с постановеното от него решение по делото е осъдил М. В. и И. И. да заплатят на ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК сумата от 20 575 лв., направените от този застраховател разноски пред въззивната инстанция. С молба, в срока, предвиден в чл. 248 от ГПК В. и И. са поискали изменение на решението в частта, за разноските, като са изложили подробни съображения. Въззивният съд е уважил частично искането за изменение на решението в частта за разноските като го е отменил над присъдените размери и е осъдил М. В. и И. И. да заплатят съответно 13 716,64 лв и 3 429,16 лв, разноски на ответника, съразмерно на отхвърлените искове, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. В определението по делото е посочен изхода на спора между страните като е посочено, че осъдителното решение на първоинстанционния съд, в частта, с която „ОЗК Застраховане“ АД е осъден да заплати на В. и И. сумите, за неимуществени вреди от 130 000 лв на първата, както и още 43 333,33 лв в качеството й на наследник на Т. В. и по иска за имуществени вреди от 970 лв, както и по иска за заплащане на сумата от 43 333,33 на втората, е отменено, тъй като ответникът „ОЗК Застраховане“ АД не следва да отговаря по предявените искове. В частта, с която първата инстанция е отхвърлила иска за разликата над присъдените суми до предявените размери от 250 000 лв за първоначалните ищци, въззивният съд е потвърдил решението. Изходът на делото на ищците спрямо този ответник е отхвърляне на иска. Поради това е направен извод, че ищците следва да заплатят направените от този ответник разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Видно е, че по делото, както се сочи в молбата за изменение на решението в частта за разноските и в частната жалба, въззивната жалба е подадена от „ОЗК – Застраховане“ АД чрез юрисконсулт Д. Д.. В хода на процеса дружеството е представлявано от адв. С.. В открито съдебно заседание този ответник е представляван от адв. С.. Преди последното по делото открито съдебно заседание, „ОЗК Застраховане“ АД чрез адв. С., е представил данни за заплатеното адвокатско възнаграждение в общ размер, по всички предявени срещу него искове, на 27 820 лв, сбор от заплатените адвокатски възнаграждения по исковете на всеки един от ищците (включително ищци, спрямо, които производството по делото е прекратено). Видно е от платежно нареждане за банков превод, че общата договорена сума от 27 820 лв е преведена по банков път по сметка на адв. С., т.е. реално е заплатена. От уговореното в договора, по исковете, предявени от М. В. срещу застрахователя, в лично качество, застрахователят е заплатил на адв. С. сумата от от 11 820 лв, както и по иска за присъждане на имуществени вреди, възнаграждение в размер 480 лв, сумата 4940 лв – възнаграждение, заплатено по претенцията за неимуществени вреди в качеството на М. В. на правоприемник на починалия в хода на процеса Т. В.. Съответно по иска от И. И. срещу застрахователя е заплатена сумата от 4 940 лв. По отношение на посоченото оплакване в частната жалба относно това, че дружеството е било представлявано и от юрисконсулт, и от адвокат, настоящият съдебен състав съобрази тълкуването на чл. 78 от ГПК, така както е изразено в трайната практика на ВКС - определение № 365 от 17.07.2017 г. по ч. т. д. № 894/2017 г., I ТО на ВКС и други. Съгласно задължителното тълкуване на чл. 78 от ГПК, в т. 2 от Тълкувателно решение 6/06.11.2013 г. по тълк. д. 6/12 г. на ОСГТК на ВКС, когато страната иска присъждане на разноски, тя следва да представи списък по чл. 80 от ГПК. Когато страната е била представлявана от двама процесуални представители, двама адвокати, с представянето на списък и с посочване на разхода в него, страната избира кое от заплатените от нея или следващите се възнаграждения за процесуален представител, следва да се заплати. В случая е направен избор от страната с посочване в предвидения в чл. 80 от ГПК срок, като в списъка е посочено, че се иска възмездяване на разноските, направени от страна чрез заплащане на уговорено адвокатско възнаграждение. В настоящия случай „ОЗК Застраховане“ АД е представил списък с разноски, на основание чл. 80 от ГПК, в срок, в който се е позовал на заплатеното адвокатско възнаграждение и претенцията е формулирана като такава с ДДС. Следователно това е оформената претенция на застрахователя и направения избор да й бъде заплатено възнаграждение за процесуално представителство, заплатено за осъществената защита от адвокат. По отношение на възражението, че възнаграждението, за което са представени доказателства, заплатено в процеса от „ОЗК Застраховане“ АД на адв. С., не е свързано с възложената дейност с посочения договор за правна защита и съдействие, настоящият съдебен състав намира, че е неоснователно. Действително, в договора е посочено „регресно вземане по щета“, но всъщност е цитиран номер на преписка, образуван по искане на ищците пред „ОЗК Застраховане“ ЕАД за заплащане на процесните обезщетения. Не може да се приеме, че не е налице заплащане по настоящето дело на адвокатско възнаграждение. Обстоятелството, че е посочено регресна преписка, не променя вида на заплащането за осъществена в процеса защита. Релевантни за предмета на въззивно обжалване са заплатените разноски както следва: 11 820 лв + 480 лв + 4 940 лв за защитата, осъществявана по исковете, предявени от М. В. срещу „ОЗК Застраховане“ АД. По отношение на осъществяваната защита от И. И. срещу същия застраховател, заплатеното възнаграждение от застрахователя е 4 940 лв. С оглед обжалваемия интерес пред въззивния съд, следва да се посочи, че застрахователят е осъществил защита по исковете, предявени от М. В. за неимуществени вреди в общ размер 333 333,33 лв и за имуществени вреди 970 лв. Общият размер е 334 303,33 лв. Установи се, че са направени разноски в общ размер по така разгледаните искове 17 240 лв без ДДС и 20 688 лв с ДДС. По осъществената защита срещу исковете на И. И. е заплатено възнаграждение от 4 940 лв без ДДС или 5 928 лв. С цел да се определи дали съразмерно на отхвърлената част от исковете се дължат разноски на жалбоподателя, следва да се разгледа направеното възражение за прекомерност, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, въведено своевременно в процеса от ищците. Заплатеното възнаграждение, което е определено от процесуалния представител и застрахователя, е в размер, определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно чл. 36, ал. 2 от ЗАдв, уговореното възнаграждение между адвокат и клиент не може да е по-малко от предвидения в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, размери. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да приложи посочената норма като минимална граница на отговорността за разноски, тъй като правото на ЕС е собствен правопорядък на територията на Р България. Националният съд дължи да не препятства приложението на правото на ЕС и да се въздържа от приложение на норми, които биха могли да осуетят ефективното приложение на норми от правото на ЕС. Съгласно чл. 4, пар. 3 ДФЕС, държавите членки следва да спазват принципа на лоялно сътрудничество и имат задължение да не препятстват действията на актовете на ЕС, като допринасят за постигане на целите, предвидени в тези актове. ДФЕС е конституционна основа на правото на ЕС, нормите на ДФЕС имат пряко действие. Ето защо тълкуването на чл. 101 ДФЕС, така както е постановено от СЕС в решение С-438/22 на СЕС, т. 53 е приложимо във всеки случай при произнасяне на съда относно дължимите от страните разноски. Съгласно посоченото решение на СЕС, т. 53 „национална правна уредба, съгласно която от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.“ Също така, в решението е посочено, че не може да се приеме съдът да може да съизмерява възнагражденията, които определя с посочените в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като поради ограничението на конкуренцията, те не отразяват реално пазарните условия и не могат да представляват пазарни цени. Поради противоречие на националната правна уредба на чл. 101 от ДФЕС, националната правна уредба, предвиждаща, че при наличие на право на разноски за страната, съдът определя възнаграждение в съответствие с наредбата, предвидена в чл. 36, ал.2 от ЗАдв, следва да бъде оставена неприложена. Предвид посоченото действие на решение С-438/22 г. следва да се приеме, че съдът не може да определи минимален размер на следващото се възнаграждение, така както е определен в посочената наредба. С оглед и на т. 2 от посоченото решение на СЕС, не е налице легитимна цел, преследвана с правната уредба, съгласно която съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, поради това, че ограничава конкуренцията. Следователно трябва да се остави неприложена наредбата, определяща минимални размери на адвокатските възнаграждения. Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на възнаграждението, което е дължимо, следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, с изключение на частта, с която се препраща към наредба на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения. Ясно в нормата на чл. 36, ал.2, изр. 2 вр. ал. 1 (като се изключи препращането към минимални размери, определяни от ВАдС) от ЗАдв е дефинирано, че възнаграждението на адвоката, е за положения от него труд и размерът му следва да е справедлив и обоснован. При направено възражение за прекомерност, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, за заплатеното реално възнаграждение от страната на нейния процесуален представител, адвокат, съдът следва да изхожда отново от посочените критерии, за да определи дали заплатеното възнаграждение за представителство от адвокат пред съда, съответства на данните за осъществена защита от адвокат по делото. Правната и фактическа сложност на делото се преценява като се отчетат предмета на делото, въведените възражения, наличието на типични спорове, отнасяни до съд, трайната и задължителна практика по правните въпроси, въведени в процеса. В разглеждания случай, конкретните извършени процесуални действия, подадените молби и отговори до съда, както и развитите доводи и възражения. За да прецени дали заплатеното адвокатско възнаграждение е съответно и следва ли да се намали, съдът съпоставя и специфичните и общите критерии, произтичащи от чл. 36, ал. 2 от ЗАдв, като високата образователна квалификация, която по принцип всяко лице, придобило юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на адвокатска колегия, притежава, за да осигурява правна помощ на лицата и да осъществява процесуално представителство. От значение е, поетата отговорност от адвоката, със сключване на договора за предоставяне на правна помощ. При осъществяване на процесуално представителство адвокатът дължи висока степен на грижа при осъществяване на защитата, с която е натоварен и следва да изпълни произтичащите от договора и закона свои задължения, като отговаря и имуществено за неточно изпълнение на тези свои задължения спрямо страната, на която предоставя правна помощ, на основание сключения договор. Също така законът е предвидил дисциплинарна отговорност на адвоката за допуснати нарушения в неговата работа. В конкретния случай, с оглед установените факти по делото, настоящият съдебен състав намира, че производството пред въззивната инстанция не е било с фактическа и правна сложност. С оглед образованието, което трябва да притежава всеки правоспособен адвокат, както и необходимите знания и умения за осъществяване на представителство, обективно делото не е имало правна и фактическа сложност. Основателно е и възражението на частните жалбоподатели, че адвокатът не е изготвил въззивната жалба, същата е подадена чрез юрисконсулт, осъществил е само представителство в открито съдебно заседание, без да се извършват множество процесуални действия, както и не е налице особена сложност на правните въпроси, включени в предмета на делото срещу „ОЗК Застраховане“ АД и обсъдени в представената писмена защита. Поради това се налага извод, че заплатеното възнаграждение за осъществявана защита срещу всеки от ищците, е прекомерно. Поради това не може да се приеме, че е справедливо насрещната страна да заплати възнаграждение в размер, който не е съответен да положения труд за защита. Следва да се намали заплатеното възнаграждение за осъществената защита от „ОЗК Застраховане“ АД по иска на М. В., до 8000 лв с включен ДДС. По отношение защитата по иска на И. И. намалението следва да е до 2 200 лв. С оглед отхвърляне на исковете спрямо „ОЗК Застраховане“ АД, М. В. на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ще следва да заплати 8000 лв с ДДС. Следователно изводите на въззивния съд за дължимо от нея заплащане на разноски е несъответно на посочените норми и частично следва да се отмени за разликата над 8 000 до присъдения размер от 13 716,64 лв. По отношение разноските дължими от И. И., на основание чл. 78, ал.3 от ГПК, следва да се посочи, че съразмерно на отхвърлената част от исковете, които са поддържани от нея като правоприемник на Т. В., тя дължи разноски в размер на 2 200 лв с ДДС. За разликата над тази сума до присъдения от въззивния съд размер следва да се отмени определението на въззивния съд. На ответника по частната жалба не се дължат разноски, доколкото самото производство е относно дължимостта на разноските пред въззивния съд. По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България