Определение № 812 от 26.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11741/2025 г.

Производството е по реда на глава тринадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба от Т. Т. Ф. от гр. Варна, подадена чрез пълномощника адв. Димова, срещу определение № 11313 от 20.10.2025 г., постановено по адм. дело № 2101/2025 г. по описа на Административен съд - Варна, с което производството по делото е спряно до приключване на производството през Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С-587/2025 г. В частната жалба е обоснована теза, че не са налице условията за спиране на делото, поради което се иска отмяната на оспореното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът - директорът на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) - Варна, в писмено възражение оспорва частната жалба като неоснователна. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт от категорията по чл. 229, ал. 1, т. 2 от АПК и в срока по чл. 230 от АПК, но разгледана по същество, за неоснователна. Първостепенният съд е приел, че отговорите на отправените въпроси до СЕС от националния съд по друго дело (адм. дело № 633/2025 г. по описа на Административен съд – Варна), са от съществено значение за правилното решаване на спора и по висящото пред него дело. Съдът е постановил определението си на основание чл. 154а, ал. 1, т. 8 от АПК. Настоящият състав на касационната инстанция намира така формирания извод в обжалваното определение за правилен. Съдебното производство по делото на първоинстанционния съд е било образувано по жалба на Т. Т. Ф. от гр. Варна срещу решение № 2153-03-114/30.06.2025 г. на директора на ТП на НОИ - Варна, с което е отхвърлена жалбата му срещу разпореждане № 031-00-4979-3/14.05.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Варна, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО и във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004, на същия е било отказано отпускане на парично обезщетение за безработица. В процесните административни актове е посочено, че Т. Т. Ф. има последно завършени периоди на осигуряване в Норвегия и Швейцария, т.е. България не е държава по последната му заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание за отпускане на обезщетение за безработица по българското законодателство. Противно на посоченото в частната жалба, в новелата на чл. 154а, ал. 1, т. 8 от АПК изрично е предвидено, че съдът спира производството при отправено преюдициално запитване от друг съд по въпрос, обуславящ изхода на спора. Ето защо материално законосъобразно е извършено позоваване от страна на първостепенния съд на цитираната хипотеза в процесуалния закон. С частната жалба се твърди, че въпросите по отправеното преюдициално запитване или са неотносими към казуса по настоящия правен спор, или касаят преценката по конкретния спор, по който е извършено сезирането. Дело C-587/2025 г. на СЕС е образувано по преюдициално запитване, отправено от Административен съд – Варна по адм. дело № 633/2025 г. по описа на съда, със следните въпроси: „1) Кое е приложимото съгласно Регламент (ЕО) № 883/2004 национално законодателство и коя е компетентната държава членка, компетентната институция, която следва да отпусне обезщетението за безработица, при условие, че заинтересованото лице: 1. е гражданин на Република България — членка на Европейския съюз; 2. притежава собствено жилище в Република България; 3. семейството му (съпругата му) и центърът на жизнените му интереси е Република България; 4. наето е на работа от установен в Република Италия работодател; 5. полага труд като моряк, 6. изпълнява трудовите си функции на борда на плавателен съд под италиански флаг и в териториалните граници на Република Италия (в границите на Европейския съюз); 7. не е спорно, че осигуровките за осигурителния риск „безработица“ са заплатени от работодателя му в Република Италия?; 2) Допустима ли е, предвид разпоредбите на член 11, параграф 4, изречение първо от Регламент (ЕО) № 883/2004, член 65, параграф 1 вр. с член 11, параграф 3, б. „в“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 или член 11, параграф 3, б. „д“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, практика на институциите на държавата членка, при която е отказано отпускането на обезщетение за безработица на лице поради това, че не търси работа в държавата членка, пред която е заявило получаването на обезщетение за безработица, и осигурителните вноски, които работодателят му е правил, докато е полагало труд, са внесени в осигурителните фондове на друга държава членка, а не на държавата членка, от която е поискано заплащането на обезщетението за безработица?“. Налице е аналогичен правен спор по обжалване на отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица. Фактите в производството, по което е отправено преюдициалното запитване, и фактите в настоящото производство, са сходни. Заявителите, респ. жалбоподателите, по двете дела са граждани на Република България, работили са на борда на плавателен съд в друга държава-членка на ЕС, а в настоящия случай в държава-членка на Европейското икономическо пространство (както и в Швейцария), в които е приложим Регламент (ЕО) № 883/2004, осигурявани са по законодателството на другата държава и е заявено отпускането на обезщетение за безработица в Република България. Поставените въпроси имат отношение към правния спор, поради което е налице връзка на преюдициалност. Отчитайки задължителния характер на решенията на СЕС (чл. 633 от Гражданския процесуален кодекс), съдът е приложил точно процесуалната норма, съобразявайки наличието на висящо съдебно производство по отправено преюдициално запитване от друг съд по въпрос, обуславящ изхода на висящия пред него правен спор. Действайки по този начин, административният съд е постановил валидно, допустимо и правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изреч. 1, предл. 1 във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение