Определение № 529 от 07.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 803/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Г. М., чрез процесуален представител, срещу Определение № 412/13.02.2023г., постановено по в.гр.д. № 3315/2023г., в частта, с която състав на Софийски апелативен съд е оставил без уважение молбата на жалбоподателката за изменение на постановеното по същото дело Решение от 03.11.2022г. в частта за разноските, присъдени в полза на въззиваемата страна, както и в частта, с която е оставена без разглеждане молбата на същата за изменение на Решение от 29.04.2020г., постановено по гр.д. № 12008/2016г. по описа на СГС в частта за разноските, присъдени в полза на ищеца. Ответникът по частната жалба – „Юробанк България“АД, в писмен отговор, депозиран в законоустановения срок, оспорва нейната основателност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба срещу постановеното от въззивния съд в производство по чл.248 ГПК определение е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт на въззивен съд, съгласно т.24 от ТР № 6/06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, в частта, с която молбата по чл.248 ГПК е оставена без уважение, и на основание чл. 274, ал.2 вр. ал.1,т.1 ГПК - в частта за без разглеждане на останалата част от молбата по чл.248 ГПК, поради което е процесуално допустима. Сезиран с касационна жалба на ответницата Г. М. Ц. срещу Решение № 1318 от 07.11.2022г. по в.гр. д. № 3315/2020 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено Решение № 3121 от 29.04.2020 г. по гр. д. № 12008/2016 г. на Софийски градски съд, в частта, с която по предявените от „Юробанк България“ АД обективно съединените искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430 ТЗ и чл.86 ЗЗД са осъдени Г. М. Ц. и Е. П. Ц. да платят в полза на „Юробанк България“ АД сумата от 77 257,15 евро, представляваща задължение по Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 25978/10.09.2007 г., от които: 69 606, 36 евро - главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.10.2016 г. до окончателното й изплащане; 6 703 евро - възнаградителна лихва; 678,47 евро – такси; 269,29 евро - дължими застраховки, както и на основание чл.78, ал. 1 ГПК - 6 408.86 лева, разноски по делото, настоящият състав на ВКС с определение по т.д. № 804/2023г. не е допуснал касационно обжалване на атакувания акт. При този изход на спора настоящият състав не се е произнасял по отговорността за разноски за въззивното производство, което обуславя допустимост на частното производство. Разгледана по същество, частната жалба се преценява като неоснователна, по следните съображения: При произнасянето по молбата на жалбоподателката по чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските, съставът на апелативния съд първо е приел, че срещу решението на СГС в частта досежно присъдените от първата инстанция разноски, молбата по чл.248 ГПК е процесуално недопустима. Без депозиране на частна жалба по реда на чл.248 ГПК и без произнасяне на СГС в тази насока, е недопустимо да се иска директно изменение на решението на първата инстанция от въззивния съд. Това би могло да се направи само при друг, различен изход на спора. Тази част от обжалваното определение следва да бъде потвърдена. Неспазването на предвидения в чл.248 ГПК процесуален ред за изменение на решението в частта за разноски, а именно – чрез сезиране на постановилия обжалваното решение съд с искане в този смисъл, произнасянето по което подлежи на обжалване с частна жалба пред съответния горестоящ съд по реда на чл.248, ал.3 ГПК, и при положение, че с въззивното решение в случая е потвърдена обжалваната част на първоинстанционното решение, заявеното за пръв път пред въззивния съд искане по чл.248 за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноски, е недопустимо. По отношение на разноските, присъдени от САС за въззивното производство, с обжалваното определение е прието, че присъдената на основание чл.78, ал.8 ГПК сума от 350 лв. за юрисконсултско възнаграждение е в рамките на предвиденото в разпоредбата на чл.25, ал.1 от Наредбата за правната помощ възнаграждение от 100 до 360 лв. за защита на дела с определен материален интерес. Посочено е, че постановките в т.96 на Решение от 16.07.2020г. по съединени дела С - 224/19 и С – 259/19 на СЕС по въпроса дали е съвместимо с принципа на ефективност възлагането на потребителя на съдебните разноски в зависимост от присъдените му суми, когато искът му е уважен в частта относно неравноправния характер на спорната клауза, имат значение единствено за разноските, присъдени от първа инстанция, в случай на спазване на предвидения в чл.248 ГПК процесуален ред за изменение на решението в тази му част. Определението е правилно и в тази част, независимо от несъобразяване на обстоятелството, че с въззивното решение в полза на банката са присъдени разноски освен за юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лв., срещу размера на което няма възражения, и сумата от 200 лв. - депозит за вещо лице. Допуснатата във въззивното производство по искане на ответницата М. съдебно счетоводна експертиза е във връзка с наведените от същата с отговора на искова молба възражения за нищожност на клаузи от договора за кредит поради неравноправния им характер, приети за основателни от първоинстанционния съд в мотивите на постановеното решение, което не е обжалвано от банката. При положение, че с въззивното решение е потвърдена обжалваната осъдителна част на първоинстанционното решение, няма основание за исканото освобождаване на въззивницата от отговорността за разноските на другата страна по съображения, изводими от защитата в качеството й на потребител, доколкото разпределянето на разноски по съдебно производство пред националните юрисдикции попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки /т.95 от Решение от 16.07.2020г. по съединени дела С - 224/19 и С – 259/19 на СЕС/. В този смисъл, правилно съставът на САС е посочил, че тези съображения биха се отразили на отговорността за разноски за първоинстанционното производство при спазване процесуалния ред на чл.248 ГПК. Оплакването в частната жалба срещу отказ на въззивния съд да приложи нормата на чл.83, ал.2 ЗЗД при разпределяне на отговорността за разноски, сторени при забава на кредитора, е неоснователно, поради несъвместимо смесване на институти на материалното и процесуалното право. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.288 ГПК