Определение № 667 от 07.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1383/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 35557/26.03.2020 г. на И. А. И., приподписана от адв. И. З., срещу въззивно решение № 940/05.02.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 2864/ 2019 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 533115/13.11.2018 г. по гр. д. № 87649/2017 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен иска на жалбоподателката против „Топлофикация София“ ЕАД за заплащане на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД на сумата 10 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди (болки и страдания), претърпени от вредоносно поведение на служител на ответното дружество, изразяващо се в противоправно използване на личните данни на И. и представяне на два броя нотариални актове, сдържащи тези данни, в друго съдебно производство. В представеното от касаторката изложение искането за допускане на касационния контрол се обосновава с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по въпроси, които уточнени и обобщени от настоящия състав, се свеждат до следното: 1) при претенция за неимуществени вреди и оплаквания за допуснати нарушения на чл. 8 от ХОПЕС и Регламент /ЕС/2016/679 на Европейския парламент и на Съвета (в сила от 25.05.2018 г.), допустимо ли е въззивният съд да „пренебрегне“ правото на ЕС; 2) за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните и да изложи свои решаващи мотиви. По поставените въпроси се поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 8/15.11.2019 г. по к. д. № 4/2019 г. на КС на РБ и ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Ответната страна по жалбата –„Топлофикация София“ ЕАД, представлявана от юрисконсулт Д. Д., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол, а по същество за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност на ответното дружество за овъзмездяване на твърдените от ищцата неимуществени вреди, претърпени от снабдяване, използване и разпространение на личните й данни в нарушение на Регламент /ЕС/2016/679, чрез представяне на два броя нотариални актове в друго съдебно производство. За да сподели крайния извод на първата инстанция за неоснователност на иска по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, въззивната инстанция е приела, че ищцата не е доказала твърденията си за осъществено от ответника подобно противоправно поведение. Посочено е, че пред първоинстанционния съд е представено копие от заявление по чл.417 ГПК, видно от което като приложение към същото са описани и приложени пълномощно и документ за внесена държавна такса (в раздел „Приложения). При липсата на каквито и да е доказателства с въпросните нотариални актове ответникът „да се е снабдил неправомерно от трети лица”, респ. същите да са представени в заповедно производство по чл.417 ГПК, съдът е направил извод, че ищцата не е доказала служител на „Топлофикация София“ ЕАД да е извършил твърдяното противоправно действие. Поради това е намерил за безпредметно обсъждането на обстоятелството дали са се осъществили останалите елементи от състава на непозволеното увреждане. Като е препратил, на основание чл.272 ГПК и към мотивите на първоинстанционния съд относно липсата на извършено деяние, което да е и неправомерно (дори и в случай, че документите са били представени в друго съдебно производство), въззивният съд е счел претенцията за неоснователна и е потвърдил решението на СРС. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице. Съгласно приетото по т.1 от ТР№1/19.02.2010 г. на ОСГТК, ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е длъжен да го извежда от изложението към касационната жалба, но може да го уточни и конкретизира. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, без да е посочен конкретен правен въпрос от значение за изхода по делото или на основания, различни от формулираните в касационната жалба. В случая, първият изведен в изложението въпрос е неотносим, защото не е обусловил правната воля на съда. За да отхвърли претенцията на жалбоподателката, обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, въззивният съд е счел, че не са налице предпоставките по чл.49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответното дружество, тъй като не се установява да са извършени сочените от ищцата за противоправни действия от страна на служител на „Топлофикация София“ ЕАД – неправомерно използване на личните й данни чрез снабдяване и представяне на въпросните два нотариални акта в друго съдебно производство, респ. като приложение на подадено от дружеството заявление по чл.417 ГПК. При това положение, съдът не е имал задължение и не е обсъждал въпроса за задълженията на „Топлофикация София“ ЕАД в качеството му на администратор на лични данни по смисъла на Закона за защита на личните данни и Регламент /ЕС/ 2016/679 относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни. По процесуалноправния въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая, мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните, вкл. и чрез препращането по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция. Обстоятелството, че жалбоподателката не е съгласна с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение