Определение № 3661 от 14.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2206/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на К. И. Г. против определение № 987 от 09.04.2025 г. по гр. д. № 923/2025 г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение, с което е оставена без разглеждане подадената от жалбоподателката частна жалба срещу определение № 1028 от 20.01.2025 г. по в. ч. гр. д. № 10497/2023 г. на Софийски градски съд, с което е прието възражението на С. Т. Ц. срещу заповед за изпълнение на парично задължение от 10.12.2025 г. по ч. гр. д. № 74295/2015 г. на Софийски районен съд, на основание чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК и е обезсилена издадената заповед за изпълнение. Жалбоподателката твърди, че атакуваното определение е неправилно, като счита, че обезсилването на заповедта за изпълнение прегражда възможността за предявяване на установителен иск по чл. 422 ГПК и може да доведе до погасяване на вземането по давност. Поради това намира, че определението за обезсилване има преграждащ характер по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК и следователно подлежи на обжалване. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, апелативният съд е приел, че производството по реда на чл. 423 ГПК е извънреден способ за защита, има самостоятелен характер и не подлежи на инстанционен контрол, като се е позовал на константната практика на ВКС, обективирана в определение № 506 от 23.09.2014 г. по ч. гр. д. № 1166/2014 г., І г. о., определение № 236 от 26.03.2014 г. по ч. гр. д. № 1885/2014 г., ІІІ г. о., определение № 135 от 22.04.2016 г. по ч. гр. д. № 1569/2016 г., ІV г. о. и решение № 66 от 21.06.2022 г. по т. д. № 506/2021 г., I т. о.. Настоящият съдебен състав намира, че частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение е правилно, като споделя изложените в него правни съображения. Според трайно установената практика на ВКС, определението по чл. 423, ал. 3 ГПК не подлежи на обжалване, вкл. в хипотезата, визирана в чл. 423, ал. 3, изр. последно ГПК. Със задължителните разрешения в ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че производството по чл. 423 ГПК е уредено от законодателя като извънредно, отменително и едноинстанционно. В това производство съдът не действа по правилата на въззивното производство, а извършва преценка относно наличието на основания за закъсняло оспорване на вземането чрез възражение. Определението по чл. 423 ГПК не прегражда развитието на заповедното производство, защото разглеждането на делото продължава пред първостепенния съд – с указания по чл. 415, ал. 1 ГПК (чл. 423, ал. 4 ГПК). Същото не е от категорията определения, чиято обжалваемост е изрично предвидена в закона (чл. 274, ал. 1 ГПК). Следователно, определението, с което е прието възражение на длъжника по чл. 423, ал. 3 ГПК, е окончателно и не подлежи на инстанционен контрол. В този смисъл е и определение № 1063/25.04.2024 г. по ч.т.д. № 582/2024 г. на ВКС, II т.о., определение № 4336/30.09.2024 г. по ч.гр.д. № 3091/2024 г. на ВКС, IV г.о. и определение № 174/07.03.2011 г. по ч.т.д. № 50/2011 г. на ВКС, I т.о. Съобразно гореизложеното, атакуваното определение е валидно, допустимо и правилно и като такова следва да бъде потвърдено, поради което, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение