Решение № 2550 от 09.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 590/2026 г.

ВАСПърво отделение09.03.2026 г.докладчик Милена Златкова

Диспозитив

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №878/18.09.2025 г. на Административен съд – Монтана по адм. дело №229/2025 г. ОСЪЖДА Министерство на регионалното развитие и благоустройството да заплати на Община Лом, БУЛСТАТ 000320840, с адрес: гр. Лом, ул. „Дунавска“ №12 разноски за касационното производство в размер на 3 000 евро. Решението не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, Председател: /п/ СВЕТЛОЗАРА АНЧЕВА секретар: Членове: /п/ МИЛЕНА ЗЛАТКОВА /п/ МАДЛЕН ПЕТРОВА Съгласна съм с извода на мнозинството от съдебния състав, че при издаването на оспорения пред АС – Монтана акт за установяване на публично вземане е допуснато нарушение на административнопроизводствените правила, изразяващо се в нарушаване на правото на неговия адресат на участие в административното производство, включващо правото му да бъде изслушан и правото му да представи възражения (чл. 34, ал. 3 АПК). Според мен, това нарушение не е по определение съществено и налагащо винаги отмяната на акта като незаконосъобразен. В подкрепа на това мое становище е отмяната на чл. 168, ал. 4 АПК. Преценката за това дали нарушението на процесуалните правила е съществено според практиката на ВАС следва да се основава на възможността резултатът от оспорването му да е различен при липсата му. Такава преценка относно белега същественост според мен се дължи и при конкретното нарушение. В този смисъл е и разбирането на СЕС, изразено в редица негови решения. Например в т. 62 от решението му от 20 декември 2017 г. по дело С-276/16, Prequ' Italia Srl е посочено следното: "Във всички случаи задължението на националната юрисдикция да гарантира пълното действие на правото на Съюза не води винаги до отмяна на оспорваното решение, когато то е прието в нарушение на правото на защита. Всъщност съгласно установената съдебна практика нарушението на правото на защита, и в частност на правото на изслушване, налага отмяна на взетото в съответното административно производство решение, само ако при липсата на това нарушение производството би довело до друг резултат. В същия смисъл са и: Решение от 10 септември 2013 г., G. и R., C 383/13 PPU, т. 38; Решение от 3 юли 2014 г., Kamino International Logistics и Datema Hellmann Worldwide Logistics, C 129/13 и C 130/13, т. 78 и 79, Решение от 6 септември 2012, Storck/СХВП, С-96/11Р, т. 80, Решение от 1 октомври 2009 г. C-141/08 P, т. 94, Решения Франция/Комисия, C-301/87, т. 31, Германия/Комисия, C-288/96, т. 101. В случая адресатът на акта е наясно с това, че дължи разликата между получените аванси и верифицираните разходи, тъй като е обжалвал първоначално издадения акт за публично вземане и дори е внесъл сумата, установена с него. Поради това основното му възражение срещу повторно издадения акт е, че не е съобразена внесената сума в размер на 131 524.43 лв. в изпълнение на отмененото предходно решение на ръководителя на УО за установяване на публично вземане. Намирам, че възражението е неоснователно, защото след отмяната на първоначалното решение с влязъл в сила съдебен акт тази сума се явява недължимо платена при отпаднало основание и подлежи на връщане. За да бъде извършено прихващане между дължимата за възстановяване сума и установеното с акта публично вземане, е необходимо вземанията да са изискуеми и ликвидни (чл. 103 ЗЗД). Неправилни са и другите мотиви, изложени от първостепенния съд за нарушения на материалния закон, защото: Публичното вземане е установено с акта в размер на 122 798.03 лв. без финансовата корекция в размер на 86 119.10 лв., която след издаването му е отменена с влязло в сила съдебно решение. Извършеното прихващане на лихва за просрочие е в съответствие с чл. 35, ал. 1, т. 1 и чл. 43, ал. 5 от Наредба Н-3/22.05.2018 г. По тези съображения считам, че процесуалното нарушение не притежава белег същественост и не е основание за отмяната на акта, който е утежняващ акт, издаден по инициатива на административния орган. Според мен, недопускането му не би довело до различен резултат, т. е. до извод за материална незаконосъобразност на акта. (съдия Милена Златкова)

Мотиви

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационната жалба на ръководителя на Управляващия орган (УО) на Оперативна програма „Региони в растеж“ 2014 г. – 2020 г. (ОПРР), подадена чрез пълномощника му юрк. Велинова, против Решение №878/18.09.2025 г. на Административен съд (АС) – Монтана по адм. дело №229/2025 г., с което е отменено негово Решение №РД-02-14-1053/29.05.2025 г.

С твърдения за наличието на касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК касаторът претендира отмяна на оспореното съдебно решение и присъждане на разноски за две съдебни инстанции. С писмена молба от 03.02.2026 г. възразява против размера на претендираното от противната страна адвокатско възнаграждение.

Ответникът по касационната жалба – Община Лом – оспорва същата като неоснователна чрез пълномощника си адв. Шопов по съображения, изложени в писмен отговор, в писмена защита и в хода на устните състезания. Иска да бъде оставено в сила решението на административния съд и да му се присъдят разноски, посочени в списъка по чл. 80 ГПК – за адвокатско възнаграждение в размер на 6 012.79 евро (11 760 лева).

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд (ВАС) в състав на първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея. Въпросът за подаването на жалбата в срока по чл. 211, ал. 1 АПК е разрешен с влязло в сила Определение №11899/25.11.2025 г. на ВАС по адм. д. №11291/2025 г.

С оспореното пред АС - Монтана Решение №РД-02-14-1053/29.05.2025 г. на УО на ОПРР 2014-2020 е установено на Община Лом публично вземане в размер на 122 798.03 лв. на основание чл. 35, ал. 1, т. 2 и ал. 3 във вр. с чл. 9, ал. 2 и чл. 19, ал. 3 от Наредба Н-3/22.05.2018 г.

Административният съд приема, че актът за установяване на публично вземане е валиден, издаден от компетентен орган. Обосновава изводи за неговата незаконосъобразност поради допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила и противоречие с материалния закон.

Така постановеното решение е допустимо, валидно и правилно поради следните съображения:

Безспорно установени от първостепенния съд са следните факти:

  1. Община Лом е бенефициер на безвъзмездна финансова помощ по ОПРР 2014-2020 г. въз основа на Административен договор за безвъзмездна финансова помощ (АДБФП) № РД-02-37-138 от 05.10.2017 г. (ИСУН BG16 RFOP001-1. 034-0001-С01) за изпълнение на проектно предложение "Модернизирана образователна инфраструктура в град Лом".
  1. По искане за плащане №7/08.12.2023 г. (окончателно) УО на ОПРР 2014-2020 г. е верифицирал разходи в размер на 3 962 027.50 лв., като с Решение № РД-02-14-1140/15.07.2024 г. ръководителят на УО отказва верификация на разходи в общ размер 16 342.45 лв. Заедно с решението си за отказ за верификация ръководителят на УО на ОПРР 2014-2020 г. издава и Решение №РД-02-14-1138/15.07.2024 г. за установяване на публично вземане от Община Лом в размер на 131 524.43 лв. на основание чл. 35, ал. 1, т. 2 и ал. 3 във вр. с чл. 9, ал. 2 и чл. 19, ал. 3 от Наредба Н-3/22.05.2018 г. Двете решения са връчени едновременно на общината.
  1. С Решение №1375/01.11.2024 г. по адм. д. №355/2024 г. на АС – Монтана, оставено в сила с Решение №2345/10.03.2025 г. на ВАС по адм. д. №112/2025 г., е отменено Решение №РД-02-14-1138/15.07.2024 г. на ръководителя на УО на ОПРР 2014-2020 г. за установяване на публично вземане. Според мотивите на решението на ВАС актът за установяване на публичното вземане е издаден без да е проведено административно производство. Посочено е също така, че той следва да се издаде след влизане в сила на решението за отказ за верификация.
  1. С Решението си №4619/05.05.2025 г. по адм. д. №6/2025 г. ВАС отменя частично Решение №1374/01.11.2024 г. по адм. д. №352/2024 г. на АС – Монтана и потвърждава отказа за верификация по искане за окончателно плащане №7 на разходи в размер на 4 912.40 лв. Оставя в сила решението на АС – Монтана, отменящо отказа за верификация на разходи в размер на 8 726.40 лв.

5.След влизане в сила на съдебното решение, постановено по оспорването на отказа за верификация, ръководителят на УО на ОПРР 2014-2020 г. издава нов акт за установяване на публично вземане - Решение №РД-02-14-1053/29.05.2025 г.

  1. Община Лом е уведомена за предстоящото издаване на този акт с писмо, носещо също дата 29.05.2025 г., и връчено й заедно с акта.

При така установените факти правилно първостепенният съд приема, че оспореният пред него административен акт е валиден, тъй като е издаден при различна фактическа обстановка и установява различно по размер публично вземане, в сравнение с отменения предходен акт. Правилно също така съдът приема, че актът е издаден при допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, изразяващо се в нарушаване на правото на неговия адресат на участие в административното производство, включващо правото му да бъде изслушан и правото му да представи възражения.

Според чл. 35, ал. 1, т. 2 от Наредба Н-3/22.05.2018 г. бенефициентът възстановява предоставената финансова подкрепа, когато е недължимо платена или надплатена, както и неправомерно получена или неправомерно усвоена сума по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 8 ДОПК. Съгласно ал. 3 на чл. 35 в случаите по ал. 1, т. 2 управляващият орган отчита вземане въз основа на акт за установяване на публично вземане, издаден във връзка с чл. 62 от Закона за публичните финанси по реда на чл. 166, ал. 2 ДОПК. Чл. 166, ал. 2 ДОПК препраща към реда, регламентиран в АПК, доколкото специалният закон (ЗУСЕФСУ) не съдържа такава правна уредба.

Чл. 62 от Закона за публичните финанси задължава органите, отговорни за финансовото управление на средствата от Европейския съюз, да предприемат необходимите действия за събирането на недължимо платените и надплатените суми, както и на неправомерно получените или неправомерно усвоените средства по проекти. Този законов текст обаче не може да бъде тълкуван в смисъл, че при изпълнението на това свое задължение и при издаването на акт за установяване на публично вземане на основание чл. 35, ал. 3 от чл. 35, ал. 1, т. 2 от Наредба Н-3/22.05.2018 г. компетентният орган не следва да спазва правилата на АПК за административното производство, противно на становището на юрк. Велинова, изразено в молбата й от 28.07.2025 г. (л. 47 от първоинстанционното дело), при положение че според чл. 166, ал. 2 ДОПК именно тези правила са приложими.

Чл. 26, ал. 1 АПК задължава административния орган, по чиято инициатива започва административното производство, да уведоми заинтересованите граждани и организации, а чл. 34, ал. 3 АПК задължава административния орган да осигури на страните в административното производство възможност да изразят становище по доказателствата и предявените искания, като им даде срок за това, който е не по-дълъг от 7 дни. Според чл. 35 АПК актът се издава, след като се обсъдят обясненията и възраженията на страните. С издаването и връчването на акта на датата на издаване и връчване на уведомлението по чл. 26, ал. 1 АПК, правото на изслушване на неговия адресат е нарушено. В практиката си ВАС преценява това нарушение като съществено, налагащо отмяната на акта.

В случая административният орган тенденциозно не изпълнява законовите си задълженията, въпреки че са му разяснени и с влязлото в сила съдебно решение.

По така изложените съображения решението на АС – Монтана следва да бъде оставено в сила. На ответника по касация се дължат разноски за настоящото съдебно производство.

По възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение:

Съгласно т. 3 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК ВКС, когато съдът е сезиран с искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай и след тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, да намали договорения адвокатски хонорар до минималният размер на възнаграждението, определен съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата и Наредба № 1/09.07.2004 г. Съдебното заседание е приключило преди измененията в чл. 78, ал. 5 и в чл. 36 от Закона за адвокатурата, обн. ДВ, бр. 17/13.02.2026 г.

Настоящият съдебен състав намира, че възражението за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение е основателно. За касационното производство не се следва адвокатско възнаграждение в същия размер, както поисканото и присъдено за първоинстанционното производство. Това е така, защото в това производство процесуалните действия, извършени от пълномощника, са много по-малко, с оглед обстоятелството, че не се събират доказателства и доказателствени средства за установяване на факти, а се извършва проверка на правилността на оспореното съдебно решение въз основа на фактите, приети за установени от първостепенния съд. Предоставената от адвоката защита се изразява в изготвяне на писмен отговор на касационна жалба и писмена защита, както и явяване в открито съдебно заседание. При съобразявайки правната сложност на спора и обема на предоставената защита с оглед критериите, посочени в т. 3 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК ВКС, адвокатското възнаграждение следва да бъде присъдено в по-малък от претендирания размер и от размера, определен по реда на Наредба №1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, с оглед приетото от СЕС в неговото решение от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 (т. 54 и т. 61). Съответно на усилията на защита в касационното производство и на фактическата и правна сложност на спора е адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 евро.

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд в състав на първо отделение

Цитирани разпоредби

24

Ползваме необходими бисквитки за входа и чата. С ваше съгласие добавяме и бисквитки за статистика, за да виждаме кое помага. Без реклами. Повече ·