Определение № 169 от 03.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1807/2013 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Г. М. против решение № 6389 от 04.10.2012г. по гр.д.№ 7935/2012г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № І-026-25 от 05.03.2012г. по гр.д.№ 7935/2012г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен установителния иск за собственост на касаторката по отношение на П. М. С., А. Х. С., Ц. Б. С., родена 1940г., Ц. Б. С., р. 1991г. С. Л. Г., М. П. Г., Б. М. П., К. К. С. и Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството за признаване, че е собственик на основание давност, текла в периода 19.06.1998г. – 16.11.2009г. на поземлен имот № 191 с площ 786 кв.м. в кв. 15б, включен в УПИ VІ-188,189,191,215 по ЧЗРКП кв. Дървеница [населено място], одобрен със заповед № РД-09-05-133 от 30.03.1998г. ведно с построената в него едноетажна жилищна сграда на площ 60 кв.м. за разликата над наследствената й квота 120/1440 ид.ч., по предявеният насрещен иск е признато е за установено, че ответниците притежават съответните идеални части по наследство от същия имот и на основание чл. 31, ал.2 ЗС касаторката е осъдена да им заплати обезщетение съобразно правата им в съсобствеността. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 69 ЗС, нарушение на процесуалните правила при преценка на доказателствата и необоснованост на извода, че ищцата не е трансформирала държането на идеалните части на ответниците във владение за себе си. В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК са формулирани следните въпроси: 1. абсолютно и универсално за всички случаи ли е изискването владелецът да доказва намерението си в отношенията между сънаследници и чрез какви актове и действия владелецът-сънаследник следва да манифестира намерението си за своене по отношение на лица, които не упражняват права върху имота, не се намират близо до него и не предявяват претенции спрямо владелеца, но са сънаследници. 2. до каква степен съдът разполага с възможност да приема за установени факти, за които липсват доказателства и може ли в тази дейност да се базира на предположения, или на вътрешното си убеждение. По материално правните въпроси се твърдят основанията по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК, а по процесуалния - 280, ал.1 т.2 ГПК. Ответниците по касация С. Л. Г., М. П. Г., Б. М. П. оспорват касационната жалба и допускането на касационно обжалване, като считат, че формулираните въпроси и представената съдебна практика се отнасят до обстановка, която е различна от установеното по делото с представените писмени доказателства, а представената съдебна практика е неотносима с изключение на ТР № 1/2012г. на ОСГК, което съдът е приложил правилно. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Ищцата твърди, че черпи права по пътя на наследствената трансмисия от Б. Б. С., починала 1948г., но това не е така. Тази наследодателка е била в брак с П. С. М., но след нейната смърт той и синът му М. П. С. са признати за собственици на имот 6 от полигон 93 по плана на [населено място], кв. Дървеница с н.а. № 79,т.І/1955г., целия с площ 1800 кв.м. Те са продали реални части от имота на трети лица с н.а. № 156,т.ІІ/1956г., н.а. № 140,т.ХІІІ/1956г. и н.а. № 141,т.ХІІІ/1956г.. От СТЕ се установява, че първия кадастрален план е от 1939г. и имота по него е заснет с № 2804 с площ 1890 кв.м. Следващия план е от 1956г. и по него останалата непродадена площ е заснета като имот 6 от полигон 93. В този план е заснета и къщата в имота. Имота не е включван в блок на ТКЗС, не е отчуждаван. Отчуждената и актувана за държавна собственост площ е на север от процесния имот. Действащия кадастрален план е от 1975г. и в него имота е заснет с пл.№ 191. Със заповед от 30.3.1998г. е одобрена ЧЗКРП, с която за процесния имот и имоти 188,189 и 215 е отреден УПИ ..... По плановете от 1965 и 1969г. е имало отреждане на терена на процесния имот за обществени мероприятия, но не е имало отчуждаване и мероприятията не са реализирани. Към настоящият момент имота е с площ 784 кв.м. Единия по титулярите по н.а. № 179/1955г. П. С. М. е починал на 14,03.1973г. и е оставил за свои наследници: втора съпруга В. П. С. и децата си от брака с нея И. М. и П. С. и М. Г. и сина си от предходен брак М. С. П., който притежава и другата ½ от имота по нот. акт. Втората съпруга В. С. почива 1989г. и оставя свои наследници освен родените от брака двама сина и една дъщеря и дъщеря си от предходен брак С. Л. Г.. М. П. С. умира 1993г. и оставя за свой наследник сина си Б. М. П., М. П. С. умира 1994г. и оставя за свои наследници съпруга Ц., р. 1940г. и синова П. и Б.. Б. М. С. почива 1996г. оставя за свои наследници съпруга А. Х. С. и дъщеря Ц. Б. С., родена 1991г. Синът на общия наследодател П. С. М. – И. П. М. почива на 19.96.1998г. и оставя за сви наследник преживяла съпруга - касаторката В. Г. М. и братя и сестри. С. Л. Г. е дарила своята наследствена част на К. К. С. с н.а. № 33,т.ІІ/22.12.2005г. Съдът, произнасяйки се по насрещния иск за собственост е определил наследствените квоти на всеки от наследниците, които не обжалват решението и им е присъдил обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС.. По делото е безспорно, че ищцата /сега касатор/ е живяла със съпруга си И. П. М. в процесния имот, а след неговата смърт на 19.06.1998г. е останала да живее само тя. В молба-декларация № 94-11-119/22.09.1997г. за обстоятелствена проверка е отразено, че имота не е записан на И. П. М.. Ищцата В. Г. М. е подала на 02.12.2002г. декларация по ЗМДТ, в която е вписала, че притежава само наследствената си квота от имота – 120 1440 ид.ч. С. Л. Г., М. П. Г., Б. М. П. са признати с констативен нот акт за собственици на наследствените си квоти от процесния имот с нот. акт № 3,т.І/2005г. и са застраховали имота с полица от 28.12.2007г. Въз основа на изложеното, съдът е приел, че ищцата В. Г. М. не е придобила наследствените части на останалите наследници по давност, защото не е демонстрирала пред тях, че е променила държането на идеалните им части, придобити по наследство във владение за себе си. Освен това, че е живяла в имота не се установява да е извършвала други действия, които да манифестират владение за нея на целия имот. Поставеният материално правен въпрос „абсолютно и универсално за всички случаи ли е изискването владелецът да доказва намерението си в отношенията между сънаследници и чрез какви актове и действия владелецът сънаследник следва да манифестира намерението си за своене по отношение на лица, които не упражняват права върху имота, не се намират близо до него и не предявяват претенции спрямо владелеца, но са сънаследници” не кореспондира на установеното по делото и поради това отговорът му не определя крайния извод по спора. При наличие на съсобственост, независимо въз основа на какъв юридически факти, или факти е възникнала, отношенията между съсобствениците се уреждат по правилата, предвидени в чл. 30-32 ЗС и в изпълнение на тези правила един от съсобствениците може да е установил фактическа власт върху целия имот. В този случай съдебната практика без противоречия приема, че той става владелец на своята идеална част и е държател на идеалните части на останалите наследници. Едностранните действия, чрез които този съсобственик може да превърне държането на идеалните части на другите съсобственици във владени за себе си трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Тези действия следва да се манифестират пред тях и следва да се докажат. /ТР № 1/2012г. ОСГК/ .Актовете и действията, чрез които наследникът демонстрира промяна на намерението от държане за съсобствениците си във владение за себе си са различни във всеки конкретен казус и не могат да бъдат изчерпателно изброени, но най-често срещаните са подобряване на имота, включително и застрояване без отстъпено право на строеж, прекратяване на достъпа до него на останалите съсобственици, записване в данъчните книги и в кадастралната карта на негово име. Тези действия следва да са налице и да се преценяват от съда в съвкупност. В този смисъл Р № 635/25.10.2010г. по гр.д.№ 1405/2009г. І гр.о. Р № 110/30.03.2012г. по гр.д.№ 870/2011г. Р № 185/13.07.2011г. по гр.д.№ 794/2010г.ІІ гр.о./ От обстоятелството, че съсобственик не ползва имота и не претендира за обезщетение за това, че е лишен от ползването не следва, че той губи правото си на собственост, защото съгласно чл. 99 ЗС правото на собственост се изгубва само ако друг го придобие по някой от способите посочени в чл. 77 ЗС, или ако собственика се откаже от него във формата, предвидена в чл. 100 от ЗС. Ищцата, освен че е живяла в имота, не е демонстрирала никакви други действия, които да сочат че свои имота. Тя не е декларирала целия имот на свое име през м. декември 2002г., а само наследствената си квота, с което е признала правата на останалите съсобственици. За това, че тя не е демонстрирала, че се счита собственик на процесния имот може да се съди по това, че другите съсобственици са продължили да се считат такива, което са демонстрирали със снабдяването си с констативен нот. акт, застраховане на имота. Ищцата признава в исковата молба, че те са претендирали и да им заплаща обезщетение за лишаване от ползване, за което е представена от нея и нотариална покана. Тя твърди, че не е получила тази поканя, но я представя с исковата молба. Следователно по делото не се установява, че останалите съсобственици са се дезинтересирали от имота, поради което материално правния въпрос е неотносим за установеното по делото. Следва само да се отбележи, че по приложението на презумпцията, установена с чл. 69 от ЗС между съсобственици, включително и сънаследници е прието ТР № 1/2012г. на ОСГК, с което се е съобразил въззивния съд. По поставения въпрос е постановена богата съдебна практика по чл. 290 ГПК, част от която съдът цитира по-горе, с която се е съобразил въззивния съд, поради което не са налице наведените основанието по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Процесуалния въпрос „до каква степен съдът разполага с възможност да приема за установени факти, за които липсват доказателства и може ли в тази дейност да се базира на предположения, или на „вътрешното си убеждение” също е неотносим, тъй като съдът е формирал мотивите си въз основа на установеното от писмените доказателства, а не въз основа на предположения. Преценката на доказателствата и доводите на страните по вътрешно убеждение е основно начало на гражданския процес, залегнало в чл. 12 ГПК. По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение