Определение № 13043 от 16.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 12067/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 – чл. 236 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частната жалба на Л. Е. И. от гр. София, чрез адв. З. Димитрова от Адвокатско дружество “Балкански и партньори“, против определение № 32288 от 02.10.2025 г. по адм. д. № 6531/2025 г. на Административен съд София-град (АС-София), с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу Ревизионен акт (РА) № Р-22221122006376-091-001/11.07.2023 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - гр. София. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на определението, като се претендира неговата отмяна и връщане на делото на административния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Поддържа се, че жалбата на Л. Е. И. срещу РА е подадена на основание чл. 147, ал. 1 от АПК в качеството му на трето заинтересовано лице. Излагат се доводи, че Л. Е. И. е избран за управител на „Подинв 2“ ЕООД при учредяване на дружеството през 2017 г., а в последствие през 05.01.2023 г. дружествените дялове са продадени като новият собственик е освободил лицето от длъжността му. Поради прекратява на връзките между „Подинв 2“ ЕООД и Л. Е. И., последният не е бил участник в ревизионното производство за установяване на задълженията на дружеството, а за тези задължения е разбрал едва след започване на ревизионно производство за ангажиране на личната му отговорност по чл. 19 от ДОПК за задълженията на „Подинв 2“ ЕООД. Ответникът – директор на ТД на НАП - гр. София при ЦУ на НАП– не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд в състав на първо отделение, след като прецени доказателствата по делото и изложените съображения в частната жалба, приема за установено следното от фактическа и правна страна на спора: Частната жалба е допустима като подадена от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването, в срока по чл. 230 от АПК срещу подлежащ на оспорване съдебен акт по чл. 229, ал. 1 АПК а разгледана по същество е неоснователна. Административен съд София-град е мотивирал своето определение с обстоятелството, че Л. Е. И. не е адресат на оспорения от него РА № Р-22221122006376-091-001/11.07.2023 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - гр. София. Адресат на процесния акт е „Подинв 2“ ЕООД, поради което не е налице правен интерес у оспорващия и оспореният акт да засяга негови законни права и интереси. Крайният извод на АСССГ е, че РА не засяга пряко законни права и интереси на Л. Е. И., поради което е оставил жалбата без разглеждане и е прекратил съдебното производство на основание чл. 159, т. 4 от АПК (макар в съдебния акт да няма позоваване на конкретна правна норма). Определение е валидно, допустимо и правилно. Основните доводи на частния жалбоподател са свързани с наличието на вътрешни за страните (Л. Е. И. и „Подинв 2“ ЕООД) отношения, а правният му интерес се обосновава от необходимостта да се защити интересите си с оглед ангажиране на личната му отговорност по чл. 19 от ДОПК за задълженията на „Подинв 2“ ЕООД. Изложените доводи са неоснователни. Едно от законовите изисквания за допустимост на оспорването по съдебен ред на административен акт е наличието на правен интерес у оспорващия - чл. 159, т. 4 АПК. За да е налице правен интерес е необходимо разпоредителната част на оспорения акт да засяга законни права и интереси на жалбоподателя. Правният интерес е процесуалноправно понятие, защото се свързва с призната от АПК възможност да се търси съдебна защита. Ако административният акт има пряк правопроменящ, правопрекратяващ и правопогасяващ ефект по отношение на личните права и законни интереси на правния субект е налице правен интерес, т. е. последният трябва да е пряк, личен и непосредствен. Смисълът на засягането е изяснен от Конституционния съд в решение № 21/1995 г. В случая адресат на процесния РА е „Подинв 2“ ЕООД, а не Л. Е. И.. Частният жалбоподател не е страна по материалното правоотношение и правните последици от административен акт няма да настъпят в неговата правна сфера. Твърдението на жалбоподателя за наличие на правен интерес, тъй като не е бил участник в ревизионното производство за установяване на задълженията на дружеството, само по себе си доказва, че интересът не е на жалбоподателя, а е личен интерес на „Подинв 2“ ЕООД. Законодателят изисква интересът да е личен, т. е. да засяга правната сфера на жалбоподателя, а не да се претендира защита на чужди права, както в случая прави жалбоподателят. А, че интересът не е на Л. Е. И., а личен на „Подинв 2“ ЕООД, е обективен резултат от факта, че именно последното е адресат на оспорения административен акт. Твърденият от жалбоподателя интерес не е и пряк. Каза се вече, че Л. Е. И. не е адресат на акта, не е страна по материалното правоотношение и последиците няма да настъпят в неговата правна сфера. Твърдението за развило се ревизионно производство за ангажиране на отговорност по чл. 19 от ДОПК на Л. Е. И. за задълженията на „Подинв 2“ ЕООД, не е довод в обратната посока. Л. Е. И. може да защити своите права и законни интереси срещу издадения срещу него РА, с който е ангажирана отговорността му чл. 19 ДОПК, в което производство несъмнено интересът му е пряк, личен и непосредствен. Макар и Л. Е. И. да имал преди качеството управител на „Подинв 2“ ЕООД, това обстоятелство по никакъв начин не може да обоснове наличието на правен интерес на физическото лице от оспорване на процесния РА. Частният жалбоподател не може от името на търговското дружество, след като вече не е негов управител, да претендира права, защото съгласно чл. 26, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд освен в предвидените от закон случай. За настоящата хипотеза законът не предвижда такава възможност. По отношение на доводите на частния жалбоподател за оспорване на РА в качеството му на трето заинтересовано лице (арг. от чл. 147, ал. 1 от АПК), следва да се добави, че административните актове, независимо дали са индивидуални или общи по смисъла на чл. 65 от АПК, не подлежат на обжалване от всяко лице, а само от засегнатите лица - чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България. Тоест, за да се приеме, че жалбата е допустима, жалбоподателят следва да установи наличие на неблагоприятно засягане на неговата правна сфера, а именно следва да установи, че обжалваният акт директно и пряко засяга, нарушава или застрашава негови съществуващи и реални права или законни интереси - нещо, което не се установява в процесния случай. Липсата на правен интерес е предпоставка както за оспорване на акта с твърдения за незаконосъобразност, така и с искане за прогласяване на неговата нищожност. Правилно АССГ приема наличието на предпоставките по чл. 159, т. 4 АПК за оставяне без разглеждане на жалбата на лицето и прекратяване на първоинстанционното производство. По изложените съображения оспореното определение на първоинстанционния съд следва да бъде оставено в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд в състав на първо отделение