Определение № 123 от 06.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5918/2014 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. Образувано е по молба вх.№1393/04.02.2015г., подадена от Е. Д. Т. чрез адв. Кр.М. от САК, с която се иска допълване на постановеното от ВКС определение №37 от 03.02.2015г. в частта за разноските като в негова полза се присъдят сторените в производството разноски за адвокатско възнаграждение и държавна такса за разглеждане на насрещната касационна жалба. Насрещната страна М. не взема становище. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, счита, че молбата е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, а разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения: Производството е образувано по касационна жалба на М., представлявано от юрисконсулт Ст. Кестенов, и насрещна касационна жалба на Е. Д. Т., представляван от адв. Кр. М., срещу въззивно решение №611 от 28.03.2014г. на Софийски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 2507/2013год. С определение №37 от 03.02.2015г., чието допълване в частта за разноските се иска, решаващият състав е оставил без разглеждане касационната жалба на М., представлявано от юрисконсулт Ст. Кестенов, В ЧАСТТА, насочена срещу въззивно решение №611 от 28.03.2014г. на Софийски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 2507/2013год., В ЧАСТТА на произнасянето по предявения иск с правно основание чл. 225 ЗОВСРБ/отм./ за сумата от 3001.46 лв. – неизплатен размер на допълнително възнаграждение за продължителна служба върху основното месечно възнаграждение в размер на 2% за всяка година трудов стаж, за периода от 17.VІІ.2009г. до м.Х.2011г. включително, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 8.ХІ.2011г. – датата на предявяване на иска, до окончателното й изплащане, и по акцесорния иск по чл. 86, ал.1 ЗЗД за присъждане на 397.29лв. обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата на неполучения размер на допълнителното възнаграждение за продължителна служба, за периода от датата на падежа на всяка една от сумите до 8.ХІ.2011г. и е прекратил производството по гр.д. №5918/2014г. на Върховния касационен съд, гражданска колегия, трето отделение, в тази част; не е допуснал касационно обжалване по касационната жалба на Министерство на отбраната на въззивното решение в останалата обжалвана част и е оставил без разглеждане на основание чл. 287, ал. 4 ГПК насрещната касационна жалба на Е. Д. Т.. С това определение съдът не се е произнесъл по искането на Е. Д. Т. за присъждане на разноските, сторени в касационното производство. Определението на Върховния касационен съд в частта на произнасянето по касационната жалба на М. е постановено в полза на молителя в настоящото производство, доколкото същият е ответник по тази жалба, а с цитираното определение ВКС е оставил жалбата в една част без разглеждане като недопустима и е прекратил производството по нея, а в другата част не е допуснал касационно обжалване на решението. С оглед този резултат ответната по жалбата страна има право да получи съдебно-деловодните разноски по делото, стига да ги е поискала своевременно и да е доказала в процеса реалното им извършване. В случая, страната е сезирала надлежно съда с искане за присъждане на разноски с отговора по касационната жалба. В хода на производството обаче не са ангажирани доказателства претендираните разноски за адвокатско възнаграждение реално да са извършени. Действително по делото е представен договор за правна помощ от 01.07.2014г., видно от който страните са договорили, че дължимото възнаграждение за процесуална защита – за изготвяне на отговор по жалбата на МО, за изготвяне и депозиране на насрещна касационна жалба и за процесуално представителство пред ВКС, е в размер 5000лв., уговорен е начинът за изплащане на това възнаграждение – “в брой или по банков път”. Липсва обаче отбелязване в това пълномощното плащането да е извършено. Други доказателства за това договореното възнаграждение да е реално изплатено не са ангажирани по делото. Следва да се посочи, че в т.1 на ТР№6/2012 от 06.11.2013г. на Общото събрание на гражданска и търговска колегия на ВКС изрично е прието, че само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. В процесния случай липсва такова отразяване в договора за правна помощ, липсва и документ за реално изплатено възнаграждение по банков път, поради което и молбата се явява неоснователна. Неоснователно е и искането за присъждане на разноски, изразяващи се в заплатена държавна такса по подадената насрещна касационна жалба в размер 30лв. Със същата е заявено искане за присъждане на тези разноски, но не са налице предпоставки за уважаването му. С определението на ВКС насрещната касационна жалба на основание чл. 287, ал. 4 ГПК е оставена без разглеждане, поради което и разноските, направени във връзка с нея следва да се понесат от молителя така, както са сторени в производството. По горните съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,