Определение № 50020 от 29.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1060/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Г. А. срещу въззивно решение № 208/17.0.2022 г. по в. гр. д. № 1416/2021 г. на Апелативен съд София, с което са потвърдени решение № 260858/28.10.2020 г. и допълнително решение № 260571/25.01.2021 г. по гр. д. № 1158/2018 г. на Софийски градски съд за установяване между страните по делото на основание чл. 422 ГПК, че касаторът дължи на „Юробанк България“ АД сумата 20 366, 70 швейцарски франка, равняващи се на 23 841, 26 лева /по курс към 22.11.2007 г. - 1,1706 лева за швейцарски франк/ – главница по договор за кредит с цел покупка на недвижим имот № HL 26612/04.10.2007 г., представляваща сбора от главницата, включена в месечните вноски с падеж до 22.06.2017 г., и главницата, която е обявена за предсрочно изискуема, ведно със законната лихва, считано от 26.07.2017 г. до окончателното плащане, сумата 1 238, 95 швейцарски франка, равняващи се на 1 450, 32 лева /по курс към 22.11.2007 г. - 1, 1706 лева за швейцарски франк/ – договорна /възнаградителна/ лихва, включена в месечните анюитетните вноски, за периода от 22.08.2015 г. до 14.06.2017 г., сумата 1538, 04 швейцарски франка, равняващи се на 1 800, 43 лева - обезщетение за забава по чл. 3, ал. 3 от договора за периода от 22.08.2015 г. до 24.07.2017 г., сумата от 49, 54 швейцарски франка, равняващи се на 57, 99 лева – такса по чл. 4, т. 2 от договора за периода от 22.11.2015 г. до 24.07.2017 г., както и сумата 63, 60 лева – платена нотариална такса.

В касационната жалба се сочат касационните основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция, а именно:

1. „В хипотеза на банков кредит, при който сумата на кредита е посочена в договора и фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в национална валута, а задължението за погасяване на кредита е в чуждестранна валута /швейцарски франкове/ как следва процедира съдът, когато установи неравноправността на клаузите, по силата на които потребителят трябва да изплаща кредита в швейцарски франкове и да носи целия валутен риск при релевирано възражение на потребителя за нищожност на целия договор за кредит – може ли да запази договора при действието на неравноправните клаузи и да неутрализира неравноправния им характер като признае за установено задължение на потребителя в швейцарски франкове по курс на БНБ към датата на усвояване на кредита, или следва да прогласи целия договор за нищожен?“

2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевираните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях?“

3. „Когато по иск на банка срещу потребител за вземане в швейцарски франкове по договор за кредит, сключен в чуждестранна валута /швейцарски франкове/, съдът установи неравноправност на клаузите, които предвиждат връщане на кредита в швейцарски франкове и прехвърлят в тежест на потребителя всички вреди от валутните промени и валутния риск и с диспозитива на решението признае за установено вземането в швейцарски франкове за по-малка стойност от тази, за която е предявен искът по курс швейцарски франк/лев към датата на отпускане на кредита, вместо към датата на изпълнение на задължението, следва ли съдът с диспозитива на решението да отхвърли иска за разликата над признатото вземане, представляваща платени от ответника и претендирани от банката валутни разлики от увеличението на курса швейцарски франк/лев след датата на отпускане на кредита?“

По първия въпрос се твърди отклонение от практика на СЕС – решения по дела С-212/20, С-260/18, С-118/17, евентуално необходимост от точно прилагане на закона и развитие на правото. По втория въпрос се релевира отклонение от практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, а по третия въпрос - отклонение от практика на СЕС /решения по дела С-154/15, С-307/15, С-308/15, С-397/11 и С-472/11/, евентуално, че въпросът е решен в противоречие с практика на ВКС, евентуално, че е от значение за точно приложение на закона и развитие на правото.

При изложените доводи в касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено като бъде постановено друго решение, с което да се отхвърли предявеният срещу касатора иск по чл. 422 ГПК с присъждане на разноски.

От ответника по касация „Юробанк България“ АД е подаден отговор, с който се оспорва основателността на касационната жалба и доводите за достъп до касация. Оспорва се твърдението, че произнасянето на въззивния съд влиза в противоречие с актове на СЕС, в които никога не са били давани общовалидни предписания, които да са автоматично приложими по висящите дела пред националните юрисдикции. Отделно, заявява се становище, че настоящият случай не е аналогичен на поставените пред СЕС въпроси по цитираните от касатора дела. Сочи се, че въззивното решение е правилно и в съответствие с формирана практика на ВКС по въпроса за кредитите, предоставяни в швейцарски франкове. Претендира се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Предмет на исковото производство е предявен от „Юробанк България” АД срещу Е. Г. А. иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване в отношенията между тях, че въз основа на договор за кредит № HL 26612/04.10.2007 г. с цел покупка на недвижим имот и проведено заповедно производство ответницата дължи 60 000 лева или 51 256 CHF по курс на банката „купува“ за швейцарския франк към лева в деня на усвояване на кредита – 22.11.2007 г., договорна лихва, обезщетение за забава и такси. Ответницата, наред с другите възражения, е противопоставила и възражение за нищожност на процесния договор в неговата цялост поради нарушение на Закона за защита на потребителя /ЗЗП/, тъй като клаузите му противоречат на чл. 143 ЗЗП, и Директива 93/13. Евентуално е заявила, че клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2 и чл. 12 от процесния договор за нищожни.

При подадена от ответницата въззивна жалба състав на Апелативен съд София е преценил първоинстанционното решение за валидно и допустимо, съответно за неоснователни твърденията на кредитополучателката, че вземането е било установено в швейцарски франкове, равняващо се на сума в лева по исторически курс /към 22.11.2007 г./, който не съществува понастоящем. Преценил е, че въпросното уточнение за курса на двете валути е в интерес на въззивницата, а не в нейна вреда, поради което е потвърдил изводите на първостепенния съд, че задължението във франкове следва да се събере в лева по курс към 2007 г., съответно този курс следва да вземе предвид съдебният изпълнител. По тези съображения е извел заключение, че е нужно изрично да бъде посочена в диспозитива на съдебното решение курсовата стойност на дължимата валута, като това не води до недопустимост на първоинстанционното решение. За неоснователно съдът е преценил и оплакването на жалбоподателката, че вземането на банката било удовлетворено чрез осъщественото принудително изпълнение, позовавайки се на разрешението, дадено с т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, че съдът, разглеждащ установителния иск по чл. 422 ГПК, не следва да взема предвид събраните в изпълнителното производство суми. Съставът е констатирал неравноправност на отделни клаузи, но е отказал да прецени договора като нищожен в неговата цялост с мотив, изведен от практика на СЕС. В решението е цитирал определение по дело С-126/17, в което е посочено: „допуска се съответната юрисдикция да обяви недействителността на целия този договор, само ако той не може да се изпълни след премахване на тези неравноправни клаузи”, преценявайки отсъствие на обсъжданата в решението хипотеза и наличие на възможност договорът да бъде изпълнен след премахване на неравноправните клаузи, като се прехвърли валутния риск от промяната на валутния курс лев/франк, респ. промяна в лихвения процент и те се възложат на тежест на банката. В мотивите на обжалваното решение съдът е изложил съображения, според които кредитополучателят не би могъл да очаква, че, като е получил определена сума пари от финансиращата го банка, няма да върне нищо с оглед „цялостната нищожност на договора за кредит”. Относно оплакването на жалбоподателката, че не може да закупи швейцарски франкове по курса към 22.11.2007 г. съдът по същество е развил съображения, че вземането на банката се установява във франкове, но поради плаващия курс на тази валута в лева и механизма на издължаването на кредита, както и поради прогласената от СГС недействителност на отделни клаузи като неравноправни задължението във франкове следва да се изчислява по курса към лева към 22.11.2007 г., именно за да се елиминира валутният риск и за да се прехвърли той към банката. По този начин според съда се спазва възприетия в нашата правна система принцип на номинализма /дължиш толкова, колкото е следвало по курса към момента на усвояване на кредита, плюс съответната лихва/, а не на принципа на валоризация, така, както се е претендирало от банката /т.е. по променения курс лев/щвейцарски франк/. Относно активната материалноправна легитимация на „Юробанк България“ АД въззивният съд е съобразил наличието на няколко цесии, с които в крайна сметка вземането е било цедирано отново на банката и ответницата е била наясно с тези цесии, съответно не им се е противопоставила.

Апелативен съд София е счел въззивната жалба срещу допълнителното решение № 260571 от 25.01.21 г. също за неоснователна. В резултат на изложените мотиви въззивната инстанция е потвърдила и двете обжалвани решения на Софийски градски съд – основно и допълнително.

Въззивното решение следва да бъде селектирано за извършване на касационен контрол в приложение на чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК по първия поставен въпрос, който с оглед разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., е необходимо да бъде уточнен в следния смисъл: „Как следва да процедира съдът при релевирано от потребителя възражение за нищожност на договор за банков кредит, по силата на който заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута /швейцарски франкове/ и клаузите, отнасящи се до валутния риск, определят основния предмет на този договор по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13? Може ли съдът да запази договора като неутрализира неравноправния характер на клаузите, отнасящи се до валутния риск, или следва да прогласи целия договор за нищожен?“. Той е включен в предмета на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд да постанови решението си. Настоящият състав ще следва да извърши преценка дали постановеното от Апелативен съд София решение е в отклонение от цитираните от касаторката решения на СЕС, както и от определението по дело С-117/23, заради постановяване на което производството по настоящото дело беше спряно. В цитираното определение т. 55 и т. 57 СЕС е посочил, че, когато националната юрисдикция констатира нищожността на неравноправна клауза в договор, сключен между продавач/доставчик и потребител чл. 6, § 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която дава възможност на националния съд да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза. Доколкото свързаните с валутния риск клаузи са част от основния предмет на договорите за кредит не изглежда да съществува правна възможност за запазване на разглеждания договор след премахване на тези клаузи, което обаче запитващата юрисдикция следва да прецени. Във връзка със задължението за извършване на указаната от СЕС преценка следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение въпреки съществуващата до момента практика на касационната инстанция, от която въззивният съд не се е отклонил.

Останалите два въпроса са обусловени от отговора на първия въпрос, поради което следва да бъдат обсъдени при излагане на съображения по същество на спора.

В приложение на чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът Е. Г. А. следва да представи доказателства за платена държавна такса в размер на 544, 27 лв.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС