Определение № 514 от 05.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 252/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 4965 от 19.05.2023 г. на В. В.С. срещу разпореждане № 105 от 21.02.2023 г., постановено по в. гр. д. № 577/2021 г. на Плевенския окръжен съд, с което на основание чл. 275, ал. 2, вр. с чл. 262, ал. 2, т. 1 ГПК е върната подадената от жалбоподателката частна жалба срещу разпореждане № 389 от 15.08.2022 г. по същото дело в частта, с която е оставено без уважение искането й за освобождаване от държавна такса. Жалбоподателката счита обжалваното определение за неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения, поради което иска отмяната му. Ответната страна по жалбата П. В. С. е подала писмен отговор, в който е изразила становище за неоснователност на жалбата. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество тя е основателна. За да постанови обжалваното разпореждане съдът е приел, че в предоставения й едноседмичен срок жалбоподателката не е изпълнила дадените й указания с разпореждане № 473 от 12.10.2022 г. по в. гр. д. № 577/2021 г. на Плевенския окръжен съд за внасяне на дължимата държавна такса в размер на 15 лв., поради което е постановил връщането на частната й жалба срещу разпореждане № 389 от 15.08.2022 г. по същото дело. Върховният касационен съд, II г. о., преценявайки данните по делото, намира следното: Обжалваното разпореждане е неправилно. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в определение № 295 от 14.08.2017 г. по ч. гр. д. № 2652/2017 г., III г. о., определение № 453 от 27.11.2020 по ч. гр. д. № 2829/2020 г. III г. о., определение № 18 от 11.0. 2022 г. по ч. т. д. № 2579/2021 г., II т. о., и др., постановени по реда на чл. 274, ал. 3 и чл. 274, ал. 2 ГПК, макар и съдът да е орган, който е отговорен за събирането на държавните такси в полза на бюджета, водеща остава ролята му да правораздава и да гарантира достъпа на страните до съдебна защита. Този приоритет налага законът, в частта за държавните такси, да бъде прилаган така, че правото по чл. 83, ал. 2 ГПК на лицата в затруднено материално положение да бъде ефективно реализирано, а то може да се окаже накърнено от условието за предварително събиране на държавна такса при обжалване на съдебния акт, с който е отказано на страната освобождаване от държавна такса. Докато не бъде разрешен с влязъл в сила акт въпросът за това дали молителят разполага с достатъчно средства, за да заплаща държавна такса или не, което е предмет на производството по чл. 83, ал. 2 ГПК, нито един администриращ частните жалби съд не следва да събира такава, тъй като противното ще доведе до негативен ефект - като краен резултат съдът ще възпрепятства правото на защита, мултиплицирайки необходимостта от безкрайно произнасяне по един и същ въпрос, в множество идентични производства, пред различни инстанции. Настоящият състав възприема изцяло цитираната практика на ВКС, поради което обжалваното разпореждане следва да бъде отменено, а делото върнато на въззивния съд за администриране /без внесена държавна такса/ на частната жалба срещу разпореждането му от 15.08.2022 г., с което молбата на В. В. С. за освобождаването й от заплащане на държавна такса в размер на 30 лв. е оставена без уважение. Воден от горното, Върховният касационен съд, ІІ г. о.,