Определение № 14 от 06.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1422/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.2 вр. чл.248 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Г. К. срещу определение № 504/22.02.2024 г. по въззивно гр.д. № 1939/2023 г. на Бургаския окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на М. Г. К. за изменение на въззивно решение № 54/17.01.2024 г. по гр.д. № 1939/2023 г. в частта за разноските. Частната жалбоподателка твърди, че изводът на съда, че адвокатското пълномощно не е било представено по делото преди постановяване на въззивното решение, не е правилен, т.к. то е представено пред районния съд с исковата молба и в нея е отразено прилагането му, до постановяването на въззивното решение процесуалният представител на ищцата не е проверявал наличието му, но той е бил приет от първоинстанционния съд за процесуален представител на ищцата. Ответникът „Болеро“ ЕООД в писмен отговор оспорва основателността на частната жалба, като твърди, че в самата молба по чл.248 ГПК процесуалният представител на ищцата твърди, че по делото липсва представен договор за процесуално представителство – не е приложен към исковата молба, не е представен дори и в заверено копие по делото. Районният съд е приел процесуалния представител на ищцата за такъв, доколкото по делото има пълномощно да представлява ищцата пред всички органи, приложено към представена преписка към ДИТ. Частната жалба е допустима: подадена е в срок от страна по делото срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване и е редовна. По нейната основателност: В молбата по чл.248 ГПК до въззивния съд процесуалният представител на ищцата твърди, че представя договор за правна защита и съдействие и адвокатско пълномощно от 13.02.2023 г. при подписване на исковата молба, няма обяснение защо той не е наличен по делото, но счита, че няма пречка да бъде приет и ценен по същество. Ответникът „Болеро“ ЕООД в писмен отговор оспорва основателността на молбата със същите доводи като изложените в отговора на частната жалба – че по делото такъв договор липсва, както и липсват доказателства за реално направени разноски и се позовава на т.1 от тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е приел, че молбата е неоснователна опо следните съображения: Както е прието и във въззивното решение, по делото не са представени доказателства за уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение. Самата въззивница (ищцата) признава, че чак с молбата по чл.248 ГПК за пръв път представя договор за правна защита и съдействие, служеща по делото като разписка за извършено плащане на адвокатско възнаграждение. Позовал се е на приетото с т.1 от ТР № 1/3.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, че адвокатско възнаграждение се присъжда, когато е доказано както заплащането му, така и е доказано и уговарянето му. Позовал се е на установената практика на ВКС, че доказателства за разноски могат да бъдат представяне пред съда до края на последното по делото заседание, представянето им след постановяване на акта не следва да се взема предвид, т.к. процедурата по чл.248 ГПК служи за поправяне на допуснати грешки от съда при присъждане на разноските, а не и за отстраняване на допуснати от страните пропуски относно разноските по делото. (в този смисъл определения на ВКС по ч.т.д. 2240/2022 г. на II т.о. и по ч.т.д. 3220/2018 г. на I т.о.). Настоящият съдебен състав намира, че доводите на частната жалбоподателка са неоснователни, а констатациите на въззивния съд за обосновани, както и правните му изводи. Договорът за правна защита и съдействие и адвокатско пълномощно от 13.02.2023 г. не е приложен по делото в препис преди молбата по чл.248 ГПК, независимо, че в края на исковата молба е написано, че с нея заедно със заповед за прекратяване на трудовото правоотношение от 12.12.2022 г., заявление и сигнал от ищцата до НАП, НОИ, ДОИТ, ОД МВР и РП Бургас, подаден от адв. С. К., е представен договор за правна защита и съдействие и адвокатско пълномощно. Исковата молба не е подадена от процесуален представител, а лично от М. Г. К., а адв. С. К., който по-късно е приет за процесуален представител на ищцата, е посочен единствено като съдебен адрес (адресат). По-късно (на л.60, л.144 и др. по делото на РС) със същото копие от сигнал, какъвто е подаден с исковата молба (л.59 и л.143), са представени договор за правна защита и съдействие пред управителя на „Болеро“ ЕООД и инспекция по труда с № 45004 и пълномощно, в което е написано, че важи и пред съд с дата 4.11.2022 г., които са различни от представените с молбата по чл.248 ГПК договор с № 69684 и с дата 13.02.2023 г. и пълномощно. От изложеното може да се направи извод, че визираният в исковата молба договор е този, който е приложен към сигнала, който е различен от този, подаден с молбата по чл.248 ГПК., поради което, дори и да се приеме, че е бил представен с исковата молба, с него не се доказва уговарянето и заплащането на поисканите с молбата по чл.248 ГПК разноски (искането за които е основано на друг договор, който не е представен по делото своевременно). В протокола от първото съдебно заседание по делото на РС от 20.04.2023 г. (л.51) действително е отразено, че ищцата се е явила лично и с адв. К., надлежно упълномощен по делото, но не е отразено на какво е основан изводът на съда за това. От написаното в протокола не може да се направи еднозначен извод, че това е станало въз основа на представените с молбата по чл.248 ГПК договор за правна помощ и пълномощно, т.к. подобно нещо не е написано в протокола, а отразяването в протокола от съдебното заседание, съгласно правилото на чл.33, изр.3 ГПК, може да удостовери и извода на съда, че упълномощаването е било направено от ищцата и устно пред съда. Поради изложеното доводите на частната жалбоподателка са неоснователни, а обжалваното определение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. С оглед изхода от това производство частната жалбоподателка няма право на разноски, а ответникът не претендира разноски и не е представил списък и доказателства за разноски. Поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът