Определение № 5648 от 29.05.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4369/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от И. Г. П., понастоящем в Затвора- [населено място] против Определение № 1667 от 25.02.2025г., постановено по адм.д № 342 по описа за 2024г. на Административен съд – Хасково, с което е била оставена без разглеждане исковата му молба срещу Административен съд – Стара Загора, същата с правно основание чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ поради неотстраняване на слабости и пороци в същата, както и поради липса на позитивни предпоставки за предявяване на исковата претенция и е било прекратено производството по делото. Представя аргументи за неправилност на така постановеното определениe, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т.3 АПК. Иска отмяната му. Желае отправяне на преюдициално запитване до Съдът на Европейския съюз на основание чл.267 от Договора за функциониране на Европейския съюз. Ответникът по частната жалба депозира възражение по същата, именовано Отговор на частна касационна жалба, с което счита, че от обстоятелствената част на исковата молба не могат да бъдат извлечени трите кумулативноизискуеми препоставки за допустимост на иска по чл.2в, съобразно стандартите установени от СЕС, а именно посочване нарушена правна норма на СЕС, която да предоставя права на частноправните субекти, нарушението на нормата да е достатъчно съществено и да е обоснована пряка причинно-следствена връзка между допуснатото нарушение и претърпяната от частноправните субекти вреда. В този смисъл е счетено, че възникналите психологически неудобства представляват твърде обща формулировка за неимуществени вреди, в която не могат да се впишат изпитаните от същия негативни емоции, насочени към ответника. На второ място се сочи липсата на конкретика в обстоятелствената част на исковата молба, което възпрепятства установяването предмета на самия правен спор. На последно място е изразено становище, че чрез исковата молба се цели заобикаляне на закона и постигане на резултат, който не е бил постигнат с предвидените процесуални средства в производството по чл.276 ЗИНЗС. Върховният административен съд, състав на трето отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема, че същата е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК от надлежна страна, за която оспорения съдебен акт се явява неблагоприятен. Разглеждайки я по същество, съдебният състав намира частната жалба за основателна. Като излага следните съображения: Производството пред АС – Хасково е било инициирано с искова молба, подадена от И. Г. П., понастоящем в Затвора – [населено място], предявеният иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 35777 лв. срещу АС – Стара Загора, понесени в резултат от непредоставяне на правна помощ по адм.д .№151/22024г. по описа на АС- Стара Загора и лишаване на лицето от право на достъп до справедлив съд – право по чл. 6 ЕКПЧ и чл. 47 ХОПЕС, с правно основание на исковата претенция чл.2в, ал.1 ЗОДОВ. Съдът е приел, че исковата молба е с неясна правна квалификация, тъй като от обстоятелствата не ставало ясно дали претенцията касае вреди от нарушаване правото на разглеждане на делото в разумен срок или от нарушения на законодателството на ЕС, както и това, че не били уточнени вида, периода на претърпените неимуществени вреди и причинноследствената връзка между нарушението и претърпяната вреда. С допълнително становище вх. №2241/18.02.2025г. ищецът е изготвил уточнения по поставените от страна на съдебния състав въпроси. Съдебният състав е счел, че същите не отстраняват констатираните нередовности и е оставил исковата молба без разглеждане, като е прекратил производството по делото. Счел е, че посочените неимуществени вреди са посочени твърде общо, а негативните емоции насочени към ответника по делото не попадали в обхвата им. На следващо място е посочил, че визираните като нарушени от страна на ответника норми на чл.13 ЕКПЧ и чл.35 ХОПЕС не са част от правото на ЕС и не могат да обосноват отговорност по реда на чл.2в ЗОДОВ. Определението е валидно, допустимо, но неправилно. За да бъде разгледан искът за обезщетение за вреди по реда на ЗОДОВ, той следва да бъде основан на твърдения за вреди /имуществени - загуби или пропуснати ползи и/или неимуществени вреди – болки страдания, негативни емоции, увреждане на здравето/, причинени в хипотезата на чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд, осъществена при съществено нарушение правото на ЕС. На първо място съдът намира за необходимо да припомни, че правната квалификация на иска не е част от задължителното съдържание на исковата молба, уредено в разпоредбата на чл.127 ГПК, вр. чл.204, ал.5 АПК. Задължението да квалифицира исковата претенция е на съда, на основание разпоредбата на чл.146, ал.1, т.2 ГПК. По тази причина съдебният състав от първоинстанционния съд не е следвало да изисква уточнение на правната квалификация а на всички обстоятелства, които според състава имат отношение към предмета на спора. Видно от оспореното определение, като такива на първо място са били преценени вида и характера на неимуществените вреди. По отношение на уточненията на П. съдебният състав е приел, че обяснените като настъпили за ищеца психологически неудобства, гняв и омраза към ответника не внасяли конкретизация във вида на неимуществените вреди, които сочел като претърпени. Този извод на съдебния състав е неправилен. При преценка на уточнението на ищеца съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, като е извел изводите си за неотстраняване на слабостите в исковата молба, вземайки предвид единствено и само съдържанието на уточнението, вместо същото да бъде преценено комплексно със самата искова молба и неговите предходни уточнения, каквото е становището му с вх.№4525/01.07.2024г., където неимуществените вреди, претърпени от П. са описани като влошаване на здравето, което обстоятелство само по себе си е достатъчно конкретно за да бъде разгледано по същество. На второ място, за да постанови оспореното прекратително определение съдебният състав на първоинстанционния съд е счел, че липсва елемент от исковата претенция по чл.2в, ал.1 ЗОДОВ, тъй като не се сочело като допуснато съществено нарушение на правото на ЕС. Заключението на съда е аргументирано с обстоятелството, че ЕКПЧ и ХОПЕС не са част от правото на ЕС и не могат да обосноват търсенето на отговорност по чл.2в от ЗОДОВ. Този извод на съдебния състав е частично неправилен. Действително, доколкото към настоящият момент Европейският съюз не е член на Съвета на Европа, както и на приетата от него ЕКПЧ, връзката на правото на Съюза с нея е само опосредена, чрез признанието от страна на Европейския съюз на ЕКПЧ като източник на вдъхновение и водещ принцип за тълкуване на основните права в рамките на ЕС. Това сътрудничество между ЕС и ЕКПЧ се извежда от член 6, параграф 3 на Договора за Европейския съюз (ДЕС), който гласи, че основните права, гарантирани от ЕКПЧ, представляват общи принципи на правото на ЕС. Що се отнася до позоваването на ищеца на норми от ХОПЕС, изводите на първоинстанционния съд, че Хартата не е част от правото на ЕС са неправилни. Съгласно разпоредбата на чл.6, §1 от ДЕС „Съюзът зачита правата, свободите и принципите, определени в Хартата на основните права на Европейския съюз от 7 декември 2000 г., адаптирана на 12 декември 2007 г. в Страсбург, която има същата юридическа сила като Договорите“. На следващо място, в уточнението на исковата молба с вх.№4525/01.07.2024г. П. е посочил като нарушена и разпоредбата на чл.9 от ДФЕС, по която норма съдебният състав не е взел отношение. В този случай, при констатирана от страна на настоящия съдебен състав липса и на двете прекратителни основания, посочени в оспореното Определение, същото следва да бъде отменено, а делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. При последващото разглеждане на иска съдебният състав следва да държи сметка за посочените като нарушени конкретни правни норми от правото на ЕС и предпоставката за допустимостта му – тези норми, без значение дали от първичното или от вторичното общностно право, да предоставят права на частноправните субекти. В уточненията на ищеца като такива се сочат чл.9 ДФЕС и чл.35 ХОПЕС. При преценка от страна на съдебния състав за липса на яснота относно механизма на увреждане на ищеца, чрез твърдяното като допуснато от страна на ответника нарушение на сочените правни норми, исковата молба следва да бъде оставена без движение за допълнително уточняване. Взето предвид при по-нататъшно процедиране следва да бъде и това, че действието на ХОПЕС не е всеобхватно и безусловно спрямо вътрешните правоотношения на държавите членки, а поставя защита единствено спрямо тези обществени отношения, които попадат „в приложното поле на общностното право“, което обстоятелство е изведено от СЕС като общ принцип в Решението по дело C-260/89. Въз основа на изложеното, обжалваното определение, като неправилно, следва да бъде отменено, а делото върнато за продължаване на съдопроизводството. Воден от горното и на основание чл. 236, във вр. с чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал.2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение