Определение № 218 от 07.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 236/2009 г.

Производството е по чл. 274 ал.2 вр. чл. 274 ал.1 т.2 от ГПК, образувано по частна жалба на И. Г. К., срещу определение от 09.04.2009г. по въззивно гр.д.747/2009г на Софийски апелативен съд, с което в производство по чл. чл. 308 от ГПК(отм) е оставена без уважение молба на настоящия касатор И. Г. К. за допускане на обезпечение по предявения от него отрицателен установителен иск с правно основание чл. 254 ГПК(отм),отхвърлен на първа инстанция. Посочената обезпечителна мярка е спиране на изпълнението във връзка с вземането, за което е издаден изпълнителен лист на кредитора Т. Я. К. по ч. гр.д. 496/2005г на Ихтимански районен съд. Частният жалбоподател поддържат оплакване за неправилност на определението ,тъй като не са обсъдени доводите му в мотивите. В допълнителна молба се уточнява, че липсата ,непредставянето на описания в нотариален акт договор за заем с дата 04.01.2001г и безспорното наличие на договор за заем с дата 02.01.2001г за същата сума и между същите страни, е следвало да подкрепи извод за вероятна основателност на иска. Частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение решаващият съд, пред който делото е висящо, е имал за задача да приложи закона, като прецени предпоставките на чл. 310 ал.1 б. „а” от ГПК (отм). Това означава въззивният Софийски апелативен съд самостоятелно да достигне до извод дали отхвърленият от Софийски окръжен съд с решение №348 от 14.05.2008г по гр.д. 1149/2007г на СОС иск на жалбоподателя по чл. 254 ГПК(отм) е достатъчно подкрепен с доказателства, а не да обсъжда доводите по молбата или съображенията, които настоящият частен жалбоподател е развивал във вече приключилите съдебни производства по издаването на изпълнителен лист в полза на ответника, вкл. във връзка с отхвърленото искане за спиране по чл. 250 от ГПК (отм). От данните по делото следва извод ,че преценката на Софийски апелативен съд е правилна. Нотариалният акт от 04.01.2001г, н.д. № 1/2001г за учредяване на договорна ипотека удостоверява процесното вземане по договор за заем, установява реквизитите на облигационно задължение, което според ищеца не съществува. Ето защо пряк извод за обратното на поддържаното с исковата молба, следва от съдържанието на самия нотариален акт, а длъжникът, понастоящм жалбоподател, черпи довод за отрицателното си твърдение не от липсата на свое задължение с исковия предмет ,т. е. от самото съществуване на задължение да върне сумата 10 300 лв на заемодателя К., а от връзката на това задължение с цитираното в нот. акт съдържание „ 04.01.2001г”., като дата на сключване на обезпечения договор за заем. Между страните има сключен писмен договор за заем, датиран на 02.01.2001г. с уговорка по него да се учреди договорна ипотека ,същият договор обективира всички други условия, възпроизведени в т.1 на нотариалния акт №1 т.І н.д. № 1 /2001гна Нотариус В., с изключение датата на сключване. Тезата на ищеца е, че ако кредиторът не докаже да има писмен договор с такава дата ,то няма и задължение. Като е приел горния фактически довод за неподкрепен с доказателства, въззивният съд е дал обоснована преценка на обстоятелствата, които са от значение за допускане на обезпечение. Предмет на иска в случая не е установяване на отрицателния факт, че задълженията на длъжника за връщане на сумата 10300 лева спрямо заемодателя не са две на брой, съответно по два договора. Ако бе предявен за подобно установяване, то искът на длъжника би се явил вероятно основателен при положение, че кредиторът се е възпролзвал неправомерно и се е снабдил с няколко изпълнителни основания за едно и също вземане. В настоящия случай обаче това не е така, а искът е предявен не за да брани длъжника от претенция по несъществуващо вземане „ по договор от 04.01.2001г” а за да препятства връщане на дълг, който съществува. Именно последното е от значение за преценката спрямо основанието на иска по чл. чл. 254 ГПК(отм) включително в производство по чл. 208 и сл. от ГПК (отм). Въпросът следвало ли е, при евентуално несответно (но не и доказано несъответно), индивидуализиране на обезпеченото вземане по дата в нотариалния акт ,съдът да приеме редовно несъдебно изпълнително основание, е вече разрешен между страните с влезли в сила определения. По същественото е ,че от възраженията си по този въпрос длъжникът не може да изведе убедителни доказателства, че не дължи. Ето защо, като правилно и законосъобразно, обжалваното определение следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, тричленен състав,