Определение № 313 от 30.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2596/2014 г.

Производството е по член 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№29543/11.03.2014г.,подадена от П. Х. Н.-У.,чрез пълномощника си адвокат М. Ц.,против решение от 24.01.2014г. на Софийски градски съд,ГО,ІV „Д” въззивен състав,постановено по гр.д.№10549/2011г. по описа на същия съд,с което се потвърждава решение № ІІ-78-92 от 12.04.2011г. по гр.д.№35348/2009г. по описа на Софийски районен съд,ІІго,78 състав-за отхвърляне на иска,предявен от П. Х. Н.-У. против А. Х. Я.,И. Г. С.,Л. М. Т.,Т. Н. Е.,Л. И. М.,И. Н. М.,П. Д. С.,Р. В. С. и М. В. С., за делба на описания в решението недвижим имот и е отменен на основание член 537,ал.2 ГПК нотариален акт №170,т.ІІ,рег.№04928,дело №307/2004г. на нотариус В. Б.,рег №302 на НК,с район СРС,като са присъдени разноски. В касационната жалба се правят оплаквания,че постановеното въззивно решение е неправилно,поради нарушение на материалния закон,съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост,като се иска неговата отмяна,а в частта за отмяна на нотариалния акт на ищцата е недопустимо. Ответниците по касационната жалба,чрез пълномощника си адвокат А. Д.,в писмения си отговор,считат че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решени,като излагат доводи,че в изложението на касатора по член 284,ал.3,т.1 ГПК се съдържат само касационни оплаквания и липсва формулиран правен въпрос,поради което молят да не допуска касационно обжалване на въззивното решение.При евентуалното му допускане,считат касационната жалба за неоснователна и молят да се остави без уважение. Съдът е констатирал,че ищцата П. Х. У. основава правото си на собственост на първо място на настъпило наследствено правоприемство по завещание,оставено в нейна полза от бившия собственик на имота С. И. И./поч.17.04.1988г./,както и на оргинерно правно основание-изтекла в нейна полза 10 годишна придобивна давност досежно ¼ идеална част,владяна в периода от откриване на наследството до предявяване на иска.След преценка на доказателствата по делото е прието за установено,че С. И. е била собственик на процесния имот и го е завещала със завещание от 02.12.1986г. на ищцата П. У.,като по предявен иск от законните наследници на завещателката срещу ищцата в настоящото производство-П. У., с влязло в сила решение на 10.04.1997г. по гр.д.№1572/1988г. по описа на СРС,35 състав,е прогласена нищожността на извършеното от Сетка И. И. саморъчно завещание от 02.12.198г. и е уважен ревандикационния иск против П. Х. У.-за предаване владението на целия процесен имот,независимо че в производството не е участвал като съсобственик,респ.съищец П. И. С..Съдът е посочил,че с исковата молба ищцата въвежда като нов факт за правото си на собственост върху ¼ идеална част от процесния апартамент на основание изтекла придобивна давност досежно тази част.При анализа на доказателствата по делото,съдът е стигнал до извода,че не се установява да е налице субективния състав на този оригинерен придобивен способ,който изиска упражняването на фактическата власт върху тази част от имота,в необходимия срок да е непрекъснато,явно и несмущавано.В тази връзка съдът се е позовал на приключилото през 1997г. производство по горепосоченото гр.д.№1572/1988г. по описа на СРС,водено от законните наследници на Сетка И.,като и на последвалото дело за делба на имота между тях от 2000 г.,в което са участвали всички съсобственици,приключило със спогодба през 2001г.,както и образуваното по предявен от ответниците в настоящото производство И. и Л. М.,иск с правно основание член 97,ал.1 ГПК и чл.42 б.”в” от ЗН,срещу настоящата ищца и съпругът й гр.д.№3048/2008г. по описа на СРС,49 състав,което е висящо понастоящем,достигайки до крайния извод,че владението на ищцата не е било несмущавано. Постановеното решение,в частта му,с която се потвърждава решението на първоинстанционния съд за отмяна,на основание член 527,ал.2 ГПК на констативен нотариален акт №170/2004г.,не е недопустимо в тази му част,както твърди касатора,тъй като съгласно Тълкувателно решение №3/2012г. на ОСГК на ВКС на отмяна по реда на чл.537,ал.2 ГПК подлежат само констативните нотариални актове/какъвто е акта в настоящия случай/,с които се удостоверява право на собственост върху недвижим имот. В изложението си,приложено към касационната жалба,касаторът заявява/цитирам/: „За да постанови решението си съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос-по приложението на член 79 ал.1 вр. с чл.68 от ЗС,който е решен в противоречие с практиката на ВКС.Съдът се е произнесъл относно давностното владение в разрез с доказателствата и практиката на ВКС,не приел наличието на съсобственост между страните,тъй като ищцата не била собственик на ¼ идеална част от процесния имот,поради нарушаване на владението й.”, След което се обсъждат изводите на съда,направени във връзка с приключилото предишно производство между страните по гр.№1582/1988г. по описа на СРС,35 състав,като се излагат касационни оплаквания че съдът не се е съобразил,че има промяна в диспозитива на това решение от горестоящата инстанция,която се отнася до саморъчното завещание,а именно обезсилване в тази му част, а е съобразен само с иска по член 108 от ЗС,поради което касаторът намира,че в тази му част решението е неправилно и постановено в противоречие с практиката на ВКС-т.18 на ТР№1/2000г. на ОСГК и затова съдът е следвало да съобрази въпроса за действителността на завещанието. Съгласно възприетото в т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен точно и ясно да формулира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен в обжалваното въззивно решение и обусловил правните изводи на съда,като ВКС не е задължен да го извежда от изложението му,тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна.Видно от цитираното по-горе съдържание на изложението на касатора,в същото липсва формулиран правен въпрос,разрешен с обжалваното въззивно решение,който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото,като касаторът само е посочил разпоредби от ЗС,за които твърди,че не са правилно приложени от съда и в останалата му част,това му касационно оплакване по смисъла на член 281,т.3 от ГПК, се доразвива с доводи за постановяване на неправилно решение,като в подкрепа се цитира задължителна съдебна практика.Освен това,за пълнота следва да се отбележи, че влязлото в сила решение по предявения иск по член 108 от ЗС е било обект на анализа на съда,тъй като е във връзка с основния му извод за наличие субективния елемент на давностното владение,както и на прекъсване на давността с предявяването му. Непосочването на правния въпрос,разрешен с обжалваното въззивно решение и обусловил правните изводи на съда,както е в настоящия случай,само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение,без да се обсъждат допълнителните основания за това. Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд