Определение № 50012 от 28.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3391/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.2, изр 1 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Е. Д. М. против определение № 1675 от 27.06.2022 г. по гр.д.№ 1882/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата му да допълни въззивното решение № 499 от 08.04.2022 г. по гр.д.№ 1882/2021 г. на Софийски апелативен съд, като съдът се произнесе и по искането за отмяна или изменение на решение от 22.04.2021г. по гр.д. № 13567 / 2017г., СГС в частта за разноските пред първата инстанция, с което М. е осъден да заплати, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на „ФРОГ НЮЗ“ ЕООД сумата от 7 600 лв., а на С. Т. – 1000 лв. В частната жалба се навеждат доводи за неправилност на определението, тъй като съдът изобщо не е обсъдил оплакването за неправилност на решението на първата инстанция в частта за разноските поради необсъждане на възражението за прекомерност, заявено в срок, изводът, че сумата от 7600 лв. не е минималният адвокатски хонорар по НМРАВ предвид цената на иска, а и претендираният размер от всеки от ответниците била 1/2 от претендираното обезщетение щом се искало солидарното осъждане. Ответниците по частната жалба я оспорват тъй като не е искано изменение на решението на СГС в частта за разноските, потвърдено е изцяло решението на СГС, т.е. и в частта за разноските и защото солидарността не предполага разделяне на претендираната сума между ответниците. Върховният касационен съд, тричленен състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима, съгласно чл. 274, ал.2, изр.1 във вр. с ал.1 т. 2 от ГПК. Е. Д. М. е предявил искове с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД и чл. 45 от ЗЗД за солидарно осъждане на ответниците „Фрог Нюз“ ЕООД и С. Б. Т. да му заплатят сумата от 200000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от статия със заглавие „Цирк в съда: Крокодилът обвини полицаи, че са от ИДИЛ“, публикувана на 01.11.2016 г. във „Фрог Нюз.бг“, както и исковете с правно основание чл. 86 ал.1 от ЗЗД за солидарно заплащане на сумата от 39 392, 04 лв. - обезщетение за забава в периода 01.11.2016 г. - 20.10.2017 г. С решението на първата инстанция исковете са отхвърлени и М. е осъден да заплати, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на „ФРОГ НЮЗ“ ЕООД сумата от 7 600 лв., а на С. Т. – 1000 лв. разноски за първа инстанция. М. е обжалвал пред въззивния съд изцяло решението, включително в частта за разноските. Не е искал изменение на решението в частта за разноските на основание чл. 248 ГПК. Въззивната инстанция е потвърдила изцяло решението на първата инстанция. С молба от 18.05.2022 г. М. е поискал допълване на решението на въззивна инстанция, като съдът се произнесе и относно намаляване разноските пред първа инстанция. С обжалваното определение, въззивният съд е оставил тази молба без уважение тъй като не е налице нито една от хипотезите на чл. 250 ГПК за допълване на решението, не е налице и хипотезата на чл. 248 ГПК, тъй като се иска изменение на решение на предходна инстанция без да е правено искане пред нея по чл. 248 ГПК. Съдът е посочил, че въззивната инстанция не може да се произнесе по искане по чл. 248 ГПК по отношение решение на първата инстанция в частта за разноските, а в решението съдът се е произнесъл, като е потвърдил изцяло решението на първата инстанция, което включва и в частта за разноските. Определението е правилно. С потвърждаване на решението на СГС изцяло е потвърдено и решението на първата инстанция в частта за разноските, независимо, че в мотивите съдът не е обсъдил оплакването във въззивната жалба за неправилен извод по възражението по чл. 78, ал.5 ГПК. Нормата на чл. 250 ГПК предвижда допълване на решението когато съдът не се е произнесъл с диспозитива на решението по заявена самостоятелна претенция, а не когато не е обсъдено възражение или довод в мотивите. При потвърждаване на първоинстанционото решение изцяло съдът се е произнесъл по цялото искане във въззивната жалба и не може с нов съдебен акт да измени диспозитива на вече постановеното решение. Това е възможно само в частта за разноските, присъдени от същата инстанция в хипотезата на чл. 248 ГПК, но в случая жалбоподателят не е искал изменение на решението на СГС в частта за разноските от постановилия го съд на това основание. Когато страната обжалва решението по спора, тя може с въззивната жалба да обжалва и решението в частта за разноските, но не може с молба по този текст да иска от горната инстанция на основание чл. 248 ГПК да измени решението в частта за разноските на долната инстанция. СГС е приел, че уговореното и изплатено възнаграждение в размер на 7600 лв. е минималното такова според чл.7, ал.2 т.5 от Наредбата за минималният размер на адвокатските възнаграждения е не го е намалил. При обща цена по двата иска 239 392 лв., съобразно действащата редакция на чл.7, ал.2 т.5 НМРАВ към момента на реализиране на правната помощ, минималният размер на адвокатското възнаграждение е 6317 лв. Ако се съобрази обаче, че са предявени два отделни иска с отделна цена – единият с цена 200 000 лв., а другият – 39392 лв. и минималният размер на адвокатското възнаграждение за първия се определи по чл.7, ал.2, т.5, а по втория – по чл.7, ал.2 т.4 НМРАВ, общия размер на дължимото възнаграждение е 7241 лв., което е близо до договорения и изплатен размер 7600 лв. Съдът не е длъжен да присъди минималният размер по НМРАВ при направено възражение за прекомерност, а е задължен да направи преценка за фактическата и правна сложност на делото. Присъденият изцяло хонорар се отнася за уговорено възнаграждение за първа инстанция, в която е подаван отговор от ответното дружество, насрочени са четири открити съдебни заседание, събрани са множество доказателства по искане на ответната страна по различните твърдения и доводи в исковата молба. Неоснователно се твърди, че при искане за солидарно осъждане материалният интерес за всеки ответник е припадащата му се част. Солидарността означава възможност кредиторът да претендира и събере цялото вземане от който и да е от длъжниците, а само за вътрешните им отношения има значение кой каква част от вземането следва да възстанови на платилия цялото вземане. По изложените съображения, съдът приема, че частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение, като правилно следва да се потвърди. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение