Определение № 5862 от 16.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3473/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна частна жалба на В. Д. М. против определение № 2356 от 15.05.2024 г. по ч. гр. дело № 1383/2024 г. на ВКС, I г.о., с което е потвърдено определение № 172 от 16.01.2023 г. по ч. гр. дело № 5442/2023 г., постановено от друг състав на ВКС, за оставяне без разглеждане на подадена от нея частна жалба срещу определение № 2850 от 05.10.2023 г. по ч. гр. дело № 3257/2023 г. на ВКС, I г.о. В жалбата и допълнителна към нея молба жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е недопустимо, тъй като с него се стабилизира друг недопустим съдебен акт. Излага съображения, че същото е неправилно поради нарушение на процесуални норми и необоснованост - съдът неправилно е приел от една страна, че частната му жалба срещу акта по чл. 288 ГПК е недопустима, а обжалването на определението за оставянето й без разглеждане – допустимо, както и не е посочил задължителна съдебна практика за окончателния характер на определение по чл. 288 ГПК. Навежда доводи за недопустимост и неправилност и на постановеното определение по чл. 288 ГПК, с което не е допуснато до касационен контрол обжалваното от нея въззивно решение. Иска обжалваното определение да бъде отменено и делото да бъде върнато за разглеждане по първоначално подадената жалба против определението по чл. 288 ГПК. Ответникът И. С. К., в законоустановения срок е подал писмен отговор, в който възразява, че частната жалба е недопустима и иска да бъде оставена без разглеждане. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното: С определение № 50045 от 07.02.2023 г. по гр. дело № 1362/2022 г. на ВКС, I г. о., постановено по реда на чл. 288 ГПК, не е допуснато до касационно обжалване въззивно решение № 90 от 29.11.2021 г. по в. гр. дело № 481/2021 г. на Пловдивски апелативен съд. Против така постановеното определение е подадена частна жалба от В. М., която е оставена без разглеждане с определение № 889 от 27.04.2023 г. по ч. гр. дело № 1563/2023 г. на ВКС, I г. о. Съдът е приел, че частната жалба е недопустима, тъй като определението по чл. 288 ГПК не е сред актовете, за които е предвидена възможност за обжалване. След обжалване така постановеното определение е потвърдено с определение № 2850 от 05.10.2023 г., постановено по ч. гр. дело № 3257/2023 г. на ВКС, I г.о. Подадена е частна жалба и срещу този съдебен акт, която е оставена без разглеждане с определение № 172 от 16.01.2023 г. по ч. гр. д. № 5442/2023 г. на ВКС, I г. о. В него също е прието, че определенията, постановени от ВКС, с които се прегражда по-нататъшното развитие на делото подлежат на еднократно обжалване пред друг тричленен състав, чието определение е окончателно. Това определение е потвърдено с обжалваното в настоящо производство определение, с което инстанционният контрол е изчерпан, тъй като предмет на обжалване е поставено по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 2, вр. с чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК определение на ВКС, с което е потвърден изводът на предходен състав на ВКС за недопустимост на производството срещу друг неподлежащ на съдебен контрол акт. В случая е налице поредица от недопустими частни жалби с идентично съдържание, включващо и идентични оплаквания срещу определението по чл. 288 ГПК. Част от тези частни жалби, сред които и частната жалба, по която е образувано настоящото производство, са подадени от жалбоподателя след изричните му разяснения в съдебните актове на ВКС за необжалваемостта на определението по чл. 288 ГПК, постановено във фазата по допускане на касационното обжалване (чл. 296, т. 3 ГПК), за обективираната в определението по чл. 288 ГПК специфична дейност на касационния съд - различна от правомощията му като трета редовна инстанция, тъй като изводите му и крайният резултат от проверката не се отнасят до правилността на атакувания съдебен акт (т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. дело № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС), и за възможността за еднократно обжалване на постановените от ВКС определения по частни жалби пред друг тричленен състав. Изложеното несъмнено обосновава поведение на жалбоподателя В. М., осъществявано при превратно упражняване на предоставените й процесуални права в нарушение на принципа на чл. 3 ГПК. Превратното упражняване на предоставените процесуални права, каквато е налице при поредица от недопустими частни жалби, е укоримо с оглед обществения интерес и правни последици от тази недобросъвестност на страната е отказа от защитата им, с който се преустановяват действията, съставляващи злоупотреба с права (определение № 761 от 30.11.2012 г. по т. дело № 497/2012 г. на ВКС, определение № 376 от 10.05.2010 г. по т. дело № 350/2010 г. на ВКС, I т.о., решение № 257 от 14.07.2011 г. по гр. дело № 1149/2009 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 280 от 16.07.2020 г. по гр. дело № 1714/2020 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 3199 от 24.06.2024 г. по гр. дело № 1047/2024 г. на ВКС, II г.о., и други). Законът не поставя изрично ограничение за броя на подаваните частни жалби срещу неподлежащите на обжалване съдебни актове, но то се извежда именно от основното начало, регламентирано в чл. 3 ГПК, съгласно което участващите в съдебните производства лица и техните представители са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Този принцип забранява злоупотребата с процесуални права на страната, респ. превратното упражняване на правото да се обжалват постановените съдебни актове, когато единственият резултат, който се постига, е неоправданото забавяне на производството и незачитане на съдебно установеното по същото правно положение (съществуването или несъществуването на спорното право). Съдът е длъжен съгласно чл. 2 ГПК да разгледа и разреши всяка подадена молба за защита и съдействие на права, но когато процесуалните права се упражняват недобросъвестно от страната, се обезсмисля основната функция на гражданския процес като защита-санкция на субективни права и се препятства осъществяването на правосъдието. С оглед на гореизложеното съдът не дължи разглеждането на така подадената поредна частна жалба от В. М.. С нея не се търси автентично съдействие за защита на права, а се цели продължаване на производство с поддържане на висящността му пред касационния съд и незачитане на установителното действия на решението по иска по чл. 108 ЗС, при обжалването на което е постановено определението по чл. 288 ГПК, поради което подаването на жалбата представлява злоупотреба с право в нарушение на чл. 3 ГПК. Такава частна жалба има за последица единствено натоварването на жалбоподателя допълнително със съдебни разноски, направени от насрещната страна поради неоправданото й подаване. Затова образуваното по поредната частна жалба производство следва да бъде прекратено, като същото заедно с исковото производство и приложенията към него следва да бъдат изпратени на Апелативен съд – Пловдив. При този резултат на ответника по частната жалба следва да се присъдят своевременно претендираните 1194.00 лева, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение по настоящото производство, съобразно представения договор за правна защита и съдействие за защита. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.