Определение № 11903 от 05.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9841/2024 г.

Производството е по реда на чл.229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на С. Д., роден на [дата]. в [населено място], област Разград, гражданин на Република Турция, чрез адв. С. Мехмед, от АК Кърджали срещу Определение № 13116/29.07.2024 г., постановено по адм. дело № 6583/2024 г. по описа на Административен съд – София град, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу Отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване/виза Д/ по заявление подадено в генералното консулство на Република България в гр. Истанбул, Република Турция и е прекратено производството по делото. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение като се иска отмяната му и връщане на делото за продължаване на процесуалните действия. Върховният административен съд намира частната жалба за допустима като предявена от страната по делото, за която определението е неблагоприятно и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение жалбата на С. Д. срещу Отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване /виза Д/ по заявление от 12.03.2024 г. подадено в генералното консулство на Република България в гр. Истанбул, Република Турция е оставена без разглеждане и е прекратено производството по делото. За да постанови този резултат, административният съд се е позовал на разпоредбата на чл.159, т.1 от АПК във връзка с чл.10а, ал.4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че в случая е постановен отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване вид „ D“ по чл. 9а, ал. 2, т. 4 от същия закон и, доколкото в жалбата не се съдържат оплаквания за нарушаване права и свободи на чужденеца, гарантирани му по Европейската конвенция за правата на човека / ЕКПЧ/, не е налице изключение от предвидената в разпоредбата на чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ необжалваемост на откази от този вид. Определението е правилно. Според чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. С приемането на разпоредбата е въведено предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Същевременно е предвидено и изключение и в самата изключваща разпоредба, от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая обаче такова засягане не е обективирано от оспорващия. В жалбата не е наведено оплакване, сочещо засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. При така установеното, правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателя не са изложени твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да обосноват допустимост на жалбата и по-нататъшното й разглеждане по същество. В случая частният жалбоподател с жалбата си до административния съд не е претендирал засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. С оглед изложеното правилно на основание чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ жалбата му е оставена без разглеждане, а производство е прекратено. Обжалваното определение като правилно, следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд,