Решение № 67 от 15.05.2014 г. на ВКС по т. д. № 1873/2013 г.

Решение № 67 от 15.05.2014 г. на ВКС по т. д. № 1873/2013 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Таня Райковска Производство по чл. 290 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от Д. Х. И. от [населено място] срещу въззивно решение № 7451/14.11.2012 г. по гр. д. № 1291/2013 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 29.11.2011 г. по гр. д. № 30684/2011 г. на СРС. С първоинстанционното решение предявеният от Д. Х. И. иск с правно основание чл. 226 КЗ срещу застрахователна компания [фирма] е уважен до размер на сумата 7 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на претърпяно ПТП на 26.09.2009 г, ведно със законната лихва, и е отхвърлена претенцията до размер на сумата 25 000 лв. Жалбоподателят е обжалвал решението в отхвърлителната му част за разликата от 7000 лв. до пълния предявен размер от 25 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е порочно, тъй като неправилно съдът е приел, че пострадалият е допринесъл за настъпване на процесното произшествие, като е основал тези свои съждения на факти, събрани в досъдебното наказателно производство, и най-вече на мотивите на присъдата. В съдебно заседание, жалбата се поддържа от процесуалния пълномощник на ищеца адв. Г., иска се отмяна на решението в отхвърлителната част и присъждане на обезщетение в пълния му размер, поради недоказаност на принос на пострадалия. Претендират се и разноски за производството. Ответникът по жалбата - Застрахователно акционерно дружество [фирма], [населено място] /преобразуване на ответника ЗК [фирма] чрез вливане в ЗАД [фирма]/ в писмен отговор поддържа, че не са налице основания за уважаване на касационната жалба. С определение № 27/13.01.2014 г. касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по значимия за изхода на спора правен въпрос, свързан "с възможността/невъзможността за формиране от гражданския съд на извод за съпричиняване от пострадалия на резултата, основавайки се единствено на мотивите на присъдата за факти, които са извън посочените в чл. 300 ГПК или упоменатият факт следва да бъде установен конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на гражданския процес". Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания в съответствие с правомощията по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивната инстанция - Софийски градски съд е приел, че фактите, свързани с фактическия състав на чл. 45 ЗЗД и чл. 226, ал. 1 КЗ са безспорно установени, предвид представена по делото влязла в сила присъда по н. о. х. д. № 111/2010 г. на Районен съд - [населено място] по отношение на водача на л. а. "Нисан А. Т.", с ДК [рег. номер на МПС]. На основание чл. 300 от ГПК съдът е счел, че влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието. Прието е, че същата има доказателствено значение за вината, противоправността и деянието на извършителя, за което му е било наложено наказание, а определянето на съпричиняването е възможност на гражданския съд, предвид въведено с отговора на исковата молба от ответника по иска възражение за принос на пострадалото лице. В резултат на това, както първоинстанционният, така и въззивният съд са счели, че възражението за принос на пострадалия е доказано, основавайки се на мотивите на присъдата, в които е описано и поведението на пострадалия, който при управление на мотоциклет е излизал от път без предимство и е бил блъснат от делинквента. Въззивният съд е приел, че упоменаването в присъдата на факти, свързани с поведението на пострадалия, е достатъчно за приемане на доказан принос на пострадалия и го определил в размер на S съпричиняване. Безспорно е, че при застраховка "Гражданска отговорност" застрахователят разполага с всички материалноправни и процесуалноправни възражения, основаващи се, както на застрахователното му отношение със застрахования, така и на деликтното. Застрахователят е в правото си да прави на третото лице всички възражения, които се отнасят до основанието и размера на правото на обезщетение - в това число например, че не е осъществен фактическият състав на непозволеното увреждане, т. е., че липсва някой от елементите му, че пострадалият е съпричинил вредите - чл. 51, ал. 2 ЗЗД, че част от вредите са вече поправени от застрахования и пр., както и възражения, които се основават на застрахователния договор - например, че същият е нищожен или, че застрахователното събитие е настъпило извън застрахования период от време и пр. Тази защита изисква предприемането на определени процесуални действия, но във всички случаи в производството по чл. 226, ал. 1 КЗ приносът на пострадалия следва да бъде не само надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд, но и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела /решение № 92/24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012 г. ВКС, постановено по чл. 290 ГПК/. Такава е и последователно формираната практика по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в: решение № 54/22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г., II т. о.; решение № 44/26.03.2013 г. по т. д. № 1139/2011 г., ВКС, ТК, решение № 151/12.11.2012 г. по т. д. № 1140/2011 г., ВКС, II т. о., решение № 74/04.06.2010 г. по т. д. № 679/2009 г. на I т. о., решение № 55/30.05.2009 г. по т. д. № 728/2008 г., първо т. о., ВКС/. Във всички случаи на предявен иск по чл. 45 ЗЗД срешу делинквента или по чл. 226, ал. 1 КЗ срещу застрахователя, съпричиняването подлежи на доказване от страната, която го е въвела в процеса, тъй като с позоваването на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД тя цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. В гражданското производство, с оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти подлежат на изрично доказване, независимо дали по отношение на същите вече са били събрани доказателства в хода на досъдебното производство. Позоваването единствено на присъдата, в чиито диспозитив е описано, че пострадалият е излизал от път без предимство, не означава надлежно установяване на твърдяното от застрахователя съпричиняване на вредоносния резултат, тъй като присъдата е от значение за гражданския съд само досежно констатация за това дали е извършено деянието /и неговата правна квалификация/, данни за противоправността му и за вината на дееца. Предмет на изследване в наказателното производство е поведението на увредителя /делинквента/, а поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако съпричиняването не съставлява елемент от състава на престъплението, пред каквато хипотеза не сме в настоящия случай. Съгласно решение № 178/02.12.2012 г. по т. д. № 1104/2009 г. ВКС, ТК, дори и при предявен и уважен граждански иск в наказателното производство и прието по него наличие на съпричиняване, в гражданското производство по предявен иск срещу застрахователя, е допустимо да бъде извършвана отново преценка относно наличието на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 135/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г. при преценка на съпричиняването на настъпилите в резултат на ПТП вреди следва да се отчита не само фактът на извършено от страна на пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата, но и дали нарушенията са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. В конкретния случай, касационната жалба е основателна, не само предвид изложеното по-горе, но с оглед допуснатото процесуално нарушение от въззивния съд, които е счел, че този релевантен факт е доказан с присъдата и не се налага събиране на доказателства в подкрепа на въведеното процесуално възражение. Жалбоподателят се е позовал във въззивната жалба на допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение в тази връзка, предвид доклада по делото, твърдейки в жалбата, че въпросът за съпричиняването не се обхваща от последиците на чл. 300 ГПК, но решаващият съд е счел, че първоинстанционното решение е законосъобразно, и че фактите, относими към възражението за принос на пострадалия не се нуждаят от доказване, и основал преценката си на присъдата, и нейните мотиви. В гражданското производство е следвало да се установи по надлежния указан по-горе ред, дали поведението на пострадалия е в пряка причинна връзка с настъпилия противоправен резултат, т. е., че навлизането в кръстовището на пострадалия, се е отразило на възможността на водача на автомобила да реагира и предотврати удара. С оглед приетото в т. 2 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и отчитайки обстоятелството, че допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение, свързано с доказване на спорни факти по повод въведено възражение за принос на пострадалия, води и до ограничаване на процесуалните възможности за доказване, настоящият състав намира, че е налице хипотезата на чл. 293, ал. 3, във вр. с ал. 2, пр. 2 ГПК, тъй като се налага извършване на нови съдопроизводствени действия, съобразно указанията в цитираното тълкувателно решение. При разглеждане на делото в отменената му част, решаващият съд следва да се произнесе и по въпроса за направените деловодни разноски по делото, включително в настоящото производство. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение