Определение № 501 от 05.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5325/2023 г.

Производството по делото е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по подадена частна жалба вх. № 22723/12.10.2023 г. от ищеца „Глиган“ ЕООД, чрез адв. И. И. срещу определение, постановено в открито съдебно заседание на 05.10.2023 г. по в. гр. дело № 1670/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което производството делото е спряно до постановяването на окончателен акт по гр.дело № 603/2023 г. на Софийски градски съд. Според жалбоподателя определението е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила. Ответницата по частната жалба Л. Й. Й., чрез адв. В. Н., в писмен отговор е изразила становище за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното определение намира, че частната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу определение, подлежащо на обжалване и е допустима: Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: Пред първоинстанционния съд е предявен иск от „Глиган“ ЕООД срещу Л. Й. Й. за реално изпълнение на задължението за предаване на фактическата власт върху недвижим имот – апартамент, по договор за покупко-продажба, сключен между страните на 28.09.2016 г. Ищецът твърди, че по сключения договор ответницата не е изпълнила задължението си за предаване на имота. Ответницата в отговора на исковата молба е направила възражения, квалифицирани като такива за нищожност на договора поради относителна симулация по отношение съдържанието и страните на договора. Първоинстанционният съд е приел наведените възражения за недоказани, а процесния договор за действителен и с решение № 920/24.02.2023 г. по гр.дело № 15342/2021 г.е осъдил Л. Й. да предаде фактическата власт върху имота на ищеца. Така постановеното решение е обжалвано от ответницата Й. пред въззивния съд, като е направено и искане за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Представени са доказателства за предявяване от Й. срещу „Глиган“ ЕООД на искове за нищожност на процесния договор поради противоречие със закона, накърняване на добрите нрави и симулация. По тези искове е образувано гр.дело № 603/2023 г. по описа на СГС. Въззивният съд е приел, че с решението по това дело би се формирала сила на пресъдено нещо по отношение на въпрос, преюдициален за производството пред него, а именно дали договорът, чието изпълнение се търси, е нищожен или валиден. Затова производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Изводите на съда са правилни. В тълкувателната практика на ВКС (ТР № 2/2014 г. по т. д. № 2/2014 г., ТР № 8/2014 г. по т. д. № 8/2013 г. и ТР №1/2019 г. по т.д. № 1/2017 г. на ОСГТК) е разяснено, че основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. Връзката между делата, която има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Съдът е длъжен да спре делото, без значение какъв е видът му (гражданско, административно, наказателно дело) и кога е образувано (преди или след обусловеното дело). В случая „Глиган“ ЕООД е предявил иск за реално изпълнение на договорно задължение, което изпълнение предполага между страните да има сключен валиден договор. Впоследствие ответницата по този иск е предявила в отделно производство искове за нищожност на договора на няколко основания, включително поради привидност. Такова възражение за привидност на договора Й. е навела в отговора на исковата молба по първото дело, но това обстоятелство не обуславя отпадане на връзката на преюдициалност между двете дела, доколкото по възраженията на ответника като защитно средство по предявен срещу него иск съдът се произнася в мотивите към решението си, без същите да формират сила на пресъдено нещо (в този смисъл ВКС се е произнесъл с определение № 432 от 18.11.2016 г. по ч. гр. д. № 4801/2016 г. на ВКС, III г. о. и определение № 90 от 1.02.2013 г. по ч. гр. д. № 44/2013 г. на ВКС, IV г. о.). Неоснователно е позоваването на жалбоподателя на чл. 131 ГПК, тъй като ответникът не е длъжен с отговора на исковата молба да предяви и инцидентен установителен иск. От друга страна, с оглед датата на предявяване на иска по гр.дело № 603/2023 г. на СГС искането за спиране е своевременно направено във въззивната жалба на Й. по в.гр.д. № 1670/2023 г. Като взема предвид изложеното съдът намира, че обжалваното определение е правилно и следва да се потвърди. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IV г. о.