Определение № 3130 от 27.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1495/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 вр. с ал.1, т.2 вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. П. К. – процесуален представител на А. М. А. и А. М. А. против определение № 208/22.03.2024 г. по в.т.д. № 548/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е оставена без уважение молбата за изменение на постановеното по делото решение № 28/25.01.2024 г., в частта за разноските, за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА за всеки от представляваните въззиваеми по жалбата на застрахователното дружество. В частната жалба са въведени оплаквания за неправилност на определението. Релевира се, че на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адвоката на ищците се дължи възнаграждение за всеки един от тях по въззивната жалба на застрахователя. Изтъква се, че с оглед обжалваемия интерес от по 80 000 лева за всеки, минималният размер на адвокатското възнаграждение възлиза на по 8 460 лева с ДДС или общо 16 920 лева с ДДС за двамата. Претендира се да бъде отменен обжалваният съдебен акт и в полза на процесуалния представител на въззиваемите да бъде присъдено допълнително адвокатско възнаграждение от 10 860 лева с ДДС. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по частната жалба ЗД “БУЛ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], оспорва същата като неоснователна. Иска присъждане на разноски в настоящото частно производство. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 2 ГПК, намира следното: Частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК. С решение № 28/25.01.2024 г. по в.т.д. № 548/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна е потвърдено решение № 65/17.07.2023 г. по т.д. № 20/2023 г. на Окръжен съд – Търговище за уважаване на предявените от А. М. А. и А. М. А. против застрахователното дружество осъдителни искове по чл. 432, ал. 1 КЗ, като в полза на адв. К. за осъщественото от нея безплатно процесуално представителство на ищците пред въззивната инстанция е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 6 060 лева с ДДС. В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК е подадена молба за изменение на решението на апелативния съд в частта за разноските, като се претендира присъждане на още 10 860 лева с ДДС. С обжалваното определение апелативният съд е оставил искането без уважение, като е приел, че в хипотезата на предоставена безплатна правна помощ, възнаграждението на адвоката се определя от съда, а не представлява реално заплатеното по договор между представляваните лица и пълномощника адвокат, поради което при безплатно процесуално представителство от един адвокат на повече от едно лице, при сходни интереси, не се дължи определяне на възнаграждение за всеки от представляваните. Изтъкнал е, че това следва от целта на разпоредбата - осигуряване на квалифицирана правна помощ на изброените в Закона за адвокатурата лица, при възнаграждение на пълномощника, съобразно изхода на делото и за съответния вид работа. Изложил е съображения, че в случая адв. К. е осъществила процесуално представителство на двама въззиваеми по една жалба, въз основа на един договор за правна помощ, поради което и осъществените от нея процесуални действия са еднакви за двамата. Добавил е, че с Решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 (задължително за всички съдилища - чл. 633 ГПК) е дадено разрешение, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и в приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба №1/20024г. минимални размери на адвокатското възнаграждение. При това положение е намерил, че отсъства легитимно основание на адвоката на ищците да се присъди по-високо от определеното с решението на въззивната инстанция възнаграждение за процесуална защита (6 060 лева). Настоящият съдебен състав намира, че определението е правилно. В случая апелативният съд е сезиран с направено от адв. К. – процесуален представител на въззиваемите, искане по чл. 248, ал. 1 ГПК, което е подадено в срок и е процесуално допустимо. Несъстоятелни са доводите на частния жалбоподател за присъждане на по-висок размер на адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ пред въззивната инстанция. С оглед препращащата разпоредба на чл. 36, ал. 2 ЗА, относима при преценката на размера на адвокатското възнаграждение на въззиваемите, е Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която не е обвързваща за съда и третите лица с оглед даденото тълкуване в горецитираното решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. Поради това същата не може да се приложи, а доводите на частния жалбоподател в обратния смисъл са несъстоятелни. Посочените в наредбата размери на адвокатските хонорари могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнагражденията на процесуалните представители на страните, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от решаващия състав с оглед вида на спора, интереса, извършените от адвоката процесуални действия, фактическата и правна сложност на делото (така в определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. 1908/2022 г. на ВКС, ТК, I т.о.). Настоящият състав намира, че в разглеждания случай определеното в полза на процесуалния представител на страната адвокатско възнаграждение е съобразено с фактическата и правна сложност на делото, обжалваемия интерес във въззивното производство, липсата на нови доказателства, както и с извършените от адвоката действия – депозиране на отговор на въззивната жалба и писмено становище по съществото на спора, без явяване в проведеното открито съдебно заседание. Следва да бъдат споделени и мотивите на апелативния съд, че адвокатът е осъществил процесуално представителство на въззиваемите по една жалба, поради което извършените от него процесуални действия са идентични по характер и обем за двамата. По изложените съображения настоящият състав намира, че разглежданата частна жалба е неоснователна, а обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Разноски на ответника по частната жалба, насочена против съдебния акт по чл. 248 ГПК, не са дължими. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,