Определение № 1177 от 22.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 477/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Подадена е частна жалба от ЗД „Евроинс” АД, чрез юрк. Б. Г., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 59/28.01.2026 г., постановено по в. т. д. № 771/2025 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 15 с-в, с което е оставена без уважение молбата на застрахователя за изменение на основание чл. 248, ал. 1 ГПК на постановеното по делото въззивно решение в частта му за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като въззивният съд е достигнал до неправилния правен извод, че делото се отличава със значителна правна и фактическа сложност. Счита, че съобразно правното естество на спора, обема на извършената работа по защитата на въззиваемия, действителната фактическа и правна сложност на делото, размерите по Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, служещи за необвързващ съда ориентир и съобразявайки решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, не следва да се присъжда в тежест на въззиваемия пълният размер на уговореното адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на въззиваемия от неговия пълномощник. Ответникът по частната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който изразява становище за нейната неоснователност. Частната жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение, апелативният съд е приел, че с въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен осъдителен иск за заплащане на претендираното застрахователно обезщетение в размер на сумата от 31784,30 лв. Не е споделил правното становище на процесуалния представител на „ЗД „Евроинс“ АД, че делото пред въззивния съд не се отличава с висока фактическа и правна сложност, както и извода му, че присъденият размер на адвокатско възнаграждение не съответства на обема на предоставената адвокатска защита. Апелативният съд е счел, че при присъждане на дължимото адвокатско възнаграждение за осъщественото от пълномощника на въззиваемия процесуално представителство пред въззивния съд, са приложени принципните положения, застъпени в решението по дело С-438/22 от 25.01.2024 г., с което се изяснява, че съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, установени в Наредба № 1 за възнаграждения за адвокатска работа. Това обстоятелство обаче не изключвало възможността минималните размери да се ползват като ориентир. Изяснил е, че за определяне на размера на адвокатското възнаграждение водещи следва да бъдат фактическа и правна сложност на съдебното производство, съответно реално извършената работа по предоставената правна защита и съдействие. Въззивният съд е съобразил, че съдебното производство не е с ниска фактическа и правна сложност, тъй като се претендира застрахователно обезщетение по специален вид имуществено застраховане, каещо вреди от дефектирали стоки, изтеглени от пазара, което предполага усложнения по отношение на предмета на доказване и приложението на относимите правни норми от КЗ. От друга страна, пълномощникът на въззиваемия е изготвил писмен отговор на въззивната жалба, в който било взето подробно становище по всички оплаквания във въззивната жалба; осъществил е процесуално представителство пред апелативния съд в проведеното на 01.12.2025 г. о. с. з., поради което присъденият размер на адвокатско възнаграждение - 3840 лв. с ДДС, бил съобразен с фактическата и правна сложност на делото, както и с положените усилия от процесуалния представител на въззиваемия за неговата защита. Настоящият съдебен състав счита за законосъобразен правния извод, до който е достигнал апелативният съд, че съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. При надлежно релевирано възражение за прекомерност на заплатеното от ответната страна адвокатското възнаграждение и съобразно нормативните изисквания по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за причинените имуществени вреди на ответната страна при не/основателно образувано съдебно производство за защита на предявени лични или имуществени права по гражданско/търговско правоотношение (арг. чл. 2, предл. 1 ГПК). Над този разумен размер страната, която незаконосъобразно е предизвикала съдебен спор, не отговаря. Съгласно тълкувателните разяснения по т. 3 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, когато съдът е сезиран с възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай - например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. В конкретния казус въззивното производство е образувано по предявена въззивна жалба от ответника срещу първоинстанционното решение в частта, в която е уважен предявеният осъдителен иск за заплащана не застрахователно обезщетение по договор за доброволна застраховка гражданска (договорна) отговорност на ищеца – до сумата от 31784,30 лв. Пълномощникът на въззиваемия е подал отговор на въззивната жалба, в който подробно е обосновал своите правни доводи за основателност на предявения осъдителен иск, като е дал правен отговор на релевираните правни доводи във въззивната жалба; обсъдил е доказателствената сила на събраните по делото доказателствени средства и способите за установяване на причинно-следствените връзки между фактите и явленията в обективната действителност; участвал е в проведеното пред апелативния съд о. с. з. и в устните състезания е изразил своето правно становище за неоснователност на въззивната жалба, обосновавайки своите правни доводи относно доказателствената стойност на събраните по делото доказателства, като въз основа на тази оценка е поддържал правен довод за основателност на предявения иск. Следователно, съобразно материалния интерес на делото, възлизащ на сумата от 31784,30 лв., правната и фактическата сложност на делото и действително извършените процесуални действия от процесуалния представител на въззиваемия присъденото адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред въззивния съд в размер на сумата от 3840 лв. с ДДС отговоря на установените в чл. 78, ал. 5 ГПК нормативни изисквания за разумност на адвокатското възнаграждение – то е съобразено с действителната правна и фактическа сложност на делото. Поради тези правни съображения частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение като правилно трябва да бъде потвърдено. Воден от горното, съдът