Определение № 258 от 31.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 1422/2018 г.

Производството е по реда на чл.274,ал.2 ГПК, образувано по частна жалба на [община] против Определение № 72 от 09.01.2018г. по ч.гр.д.№ 4873/2017г. на САС, ГО, 2 състав, с което е оставена без разглеждане подадената от [община] частна жалба против разпореждането от 11.04.2017г. по т.д.№ 3565/2012г. на СГС, VІ-19 състав за отхвърляне искането на общината за освобождаване, на основание чл.84 ГПК, от внасяне на държавна такса за въззивното обжалване на постановеното по т.д.№ 3565/2012г. съдебно решение. С частната жалба се иска отмяна на определението на САС. Твърдението е, че немотивираният отказ на СГС за освобождаване от внасяне на държавната такса за въззивното обжалване има преграждащ характер - прегражда по-нататъшното развитие на делото за общината и изводите на САС, че защитата може да се реализира посредством обжалване на разпореждането за връщане на въззивната жалба, ако таксата не бъде внесена, са неправилни. В писмен отговор ищецът чрез процесуалния си представител оспорва основателността на подадената пред ВКС частна жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС, съобрази следното: Произнасяйки се по частната жалба, съставът на САС е констатирал, че в хода на производството по търг.дело № 3565/2012г. по описа на СГС, образувано по осъдителни искове, като трето лице подпомагаща страна на позицията на ответника е конституирана [община], която е подала въззивна жалба срещу постановеното в полза на ищеца решение; че на основание чл. 261, т.4 ГПК първоинстанционният съд е дал указания за внасяне на държавна такса за образуване на въззивно производство. По повод на тях, на 06.04.2017г. общината е подала молба за освобождаване от внасянето на държавна такса с аргументите, че като трето лице не упражнява самостоятелни права в процеса и не дължи държавна такса, както и че не дължи такса поради това, че предметът на спора не касае общински вземания, разпореждания или упражняване на права върху вещи частна общинска собственост, а попада в хипотезата на чл.84, т.3 ГПК. Отчетено е, че с разпореждането от 11.04.2017г. СГС е отхвърлил молбата. Съставът на САС е приел подадената срещу разпореждането частна жалба за недопустима поради необжалваемост на атакувания посредством нея съдебен акт. Изложил е съображения, че освобождаването от заплащане от държавна такса с нарочен акт на съда е предвидено само в хипотезата на чл.83, ал.2 ГПК по искане на страната при липса на достатъчно средства за нейното заплащане, в който случай, освобождаването от държавна такса, настъпва по силата на постановения съдебен акт, който при отказ има преграждащ по-нататъшното развитие на делото характер по смисъла на чл. 274, ал.1, т.1 ГПК и подлежи на инстанционен контрол. Посочил е, че в приложимата за спора хипотеза - тази на чл.84, т.3 ГПК, както и в хипотезите на чл.83, ал.1 и чл.84, т.1 и т.2 ГПК, са предвидени случаи на освобождаване от държавна такса по силата на закона, при наличие на посочени предпоставки; че за приложението на тази разпоредби не е необходимо изрично искане от страната за освобождаване, нито произнасяне на съда с нарочен съдебен акт. Мотивирал е, че ако такъв акт бъде постановен /както е процедирал в настоящия случай СГС/, то той има само констативен характер във връзка с наличието или не на предвидените предпоставки по чл.84 ГПК; че отрицателната констатация на съда ще следва да има за последица указание за срок, в който таксата да бъде внесена. Обосновано е, че при неизпълнение на тези указания и настъпване на неблагоприятните последици - връщане на въззивната жалба, страната ще може да се защити по реда на обжалване на разпореждането и в това производство, ще подлежи на проверка констатацията на съда относно наличието на предпоставките за освобождаване от държавна такса на основание чл.84 ГПК. Частната жалба е неоснователна. Настоящият състав споделя правните изводи на САС. Аргумент в тяхна подкрепа е и приетото в т.5 на ТР №1 от 17.01.2001г. на ОСГК на ВКС - че прекратително определение на първоинстанционния съд е това за отказ за освобождаване от държавна такса по чл.63,ал.1,б.”б” от отменения процесуален закон, на която разпоредба съответства чл.83,ал.2 от действащия ГПК - отказът за освобождаване от такса на лицата, подали изрична молба и искане с твърдения, че нямат достатъчно средства да я заплатят. Обжалваният пред САС акт няма характер на определение по чл.83,ал.2 ГПК - не се касае до хипотеза на молба за освобождаване от такса по преценка на съда при наличие на предвидените в закона предпоставки - липса на достатъчно финансови средства. Изводите на САС са в синхрон и със становището на състава на ВКС в определението по ч.т.д.№ 1894/2016г. на Първо т.о., което се споделя и от настоящия състав - че има законови хипотези, в които ищците са освободени от заплащане на такси и разноски по силата на самата разпоредба и не е необходим изричен акт на съда, а правилното приложение на нормата, предвиждаща освобождаване от внасяне на такса по силата на закона, ще подлежи на проверка при евентуална частна жалба /в случая срещу определение за връщане на въззивната жалба поради невнасяне на указаната от съда държавна такса/. Разноски за производството не се присъждат- ответната страна не е направила искане, съответно не е представила доказателства за извършването им. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.