Определение № 1192 от 15.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 266/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба на адв. А. Д. в качеството му на процесуален представител на К. В. Ц. против определение № 1733 от 17.12.2024 г. по в.гр.д. № 453/2024 г. на Плевенски окръжен съд. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав Плевенски окръжен съд е оставил без уважение молбата на адв. Д. по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, като му се присъди адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в пълния предявен размер от 1159,18 лв. с ДДС. За да постанови този резултат, съставът е отчел, че адв. Д. е осъществил процесуално представителство в хипотезата на чл. 38, ал. 1 ЗА, поради което дължимото му адвокатско възнаграждение следва да се определи от съда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Съобразявайки решенията на С. по съединени дела С-427/16 и 428/16, както и С-438/22, решение от 5.12.2006 г. по съединени дела С-94/04 и С202/04, посочил, че не е обвързан с фиксираните в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, а с критериите по решението по дело С57/15 на С. за разумност и пропорционалност при определяне на възнаграждението на адвоката. С тези аргументи определил сумата от 780 лв. с ДДС като достатъчна да възмезди труда на адвоката, съпоставена с конкретните действия на адвоката с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото, както и защитавания интерес, обема на извършените от пълномощника на въззиваемата действия по защитата. Частният жалбоподател Ц. излага подробни съображения за неправилна интерпетация на относимите решения на С., от които съставът е извел погрешен извод за неприложимост на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Подчертава, че същата като подзаконов нормативен акт, приет по надлежния ред от компетентен орган, следва да се приложи за преценка на разумния характер на размера на адвокатските възнаграждения с оглед необходимостта последните да покрият всичките му разходи, но и да формират печалба, която да му позволи да води достоен начин на живот. Аргументира, че в противен случай адвокатът ще бъде демотивиран да предоставя безплатна правна помощ на материално затруднени лица, оставяйки огромен процент от българското население без правна защита. Счита, че в конкретния случай съставът е следвало да изходи от посочените в Наредба № 1/2004 г. размери като ориентировъчни и инструктивни относно представата на съсловието за адекватност на адвокатските възнаграждения. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. По същество жалбата е неоснователна. Неоснователни са поддържаните в частната възражения за приложимостта на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Предложеното от жалбоподателя разширително тълкуване на решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г. не отговаря на действителния смисъл на същото. В решение по дело C-438/22 г. е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на което е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, а от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. След постановяване на решението на С., задължително за съдилищата в страните – членки, е формирана и трайна практика на ВКС, напр. определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о.,както и много други, на които се е позовал въззивният съд, в което се отчита несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и в резултат на това се приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. ВКС многократно е изразил становище, че посочените в НМРАВ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на подобни възнаграждения, като техният размер следва да се преценява от съда с оглед цената на предоставените услуги (която трябва да е справедлива и обоснована), вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В съответствие с изложеното по-горе правилно въззивният съд е формирал извод, че Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е неприложима, като при определяне на размера на адвокатското възнаграждение е обосновал същия с оглед конкретната фактическа и правна сложност на спора. Неоснователно и оплакването за занижен размер на адвокатското възнаграждение. Претендира се адвокатско възнаграждение за извършените от адв. Д. процесуални действия по защита срещу подадената от банката въззивна жалба и за участието му във виззивното производство. Предмет на делото е първоинстанционно решение, с което е прогласена недействителността на договора за отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта, на основание чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Тези производства изначално не се отличават с особена правна сложност предвид многобройната съдебна практика по тях, както и с оглед засиленото служебно начало по делата с участие на потребител. В настоящия случай пред въззивния съд не са събирани допълнително доказателства, адв. Д. е подал отговор на въззивна жалба, не е взел участие в проведеното единствено открито съдебно заседание, не е депозирал писмена защита. Настоящият състав намира при тези данни, че определеното от въззивния съд адвокатско възнаграждение в размер от 780 лева с ДДС възмездява и съответства на положения от адв. Д. труд по процесуално представителство и защита във въззивната инстанция. По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на I т.о.