Определение № 212 от 26.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1355/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 393/27.01.2021г. на Н. М. П., чрез адв. Г. Г., срещу определение № 34 от 20.01.2021г. по в.ч.гр.д. №11/2021г. на Русенския окръжен съд, с което е отменено разпореждане от 08.12.2020г. по ч.гр.д. № 5750/2020г. на Русенския районен съд и вместо това е оставено без уважение искането за допускане на незабавно изпълнение, обективирано в заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, против Й. Б. Й. за предаване на владението на недвижими имоти, и е обезсилен издаденият изпълнителен лист. Жалбоподателят моли да бъде отменен атакувания съдебен акт поради неправилно тълкуване и прилагане от страна на окръжния съд на разпоредбата на чл. 417, т. 3 ГПК досежно това, дали поето с изявление в нотариална покана задължение за предаване владението на недвижим имот, може да служи като основание от кръга на позволяващите незабавно изпълнение. Навежда и довод за недопустимост на обжалваното определение поради пропуск на въззивния съд да обезсили самата заповед за изпълнение. С депозирания в срок писмен отговор, ответницата по частната жалба - Й. Б. Й., чрез адв. Д. И., оспорва същата като неоснователна. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски в настоящото производство пред ВКС. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от лице с надлежна процесуална легитимация, но срещу неподлежащ на касационно обжалване акт, поради което е недопустима. Обжалваният въззивен съдебен акт е по основателността на искане за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, постановен в рамките на конкретно заповедно производство, което е двуинстанционно. В този смисъл е даденото задължително разрешение в т. 8 ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Заповедното производство е самостоятелно и специално производство пред съд, насочено да създаде съдебно изпълнително основание за принудително събиране на безспорни вземания, което в действащия ГПК замести производството по издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, което беше уредено също като двуинстанционно /ТР № 1 от 17.07.2001г. по гр. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС/. Горното не се отнася до определенията на въззивния съд по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК, каквото не е настоящото, които на общо основание подлежат на обжалване пред ВКС като втора инстанция. На основание изложеното, частната касационна жалба като недопустима, следва да бъде оставена без разглеждане. На основание чл. 78, ал. 4 ГПК, касаторът следва да бъде осъден да заплати на Й. Б. Й. сумата 500 лв., съставляваща хонорар за един адвокат, намален по направеното възражение на насрещната страна за прекомерност до минималния размер, посочен в чл. 9, ал. 3 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение,