Определение № 12615 от 21.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10918/2024 г.

Производството е по реда на чл. 213а, ал. 7 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба от А. Ш. К. от [населено място], общ. Гърмен, чрез представител по пълномощие – адв. И. Георгиева от Адвокатска колегия – Благоевград против Определение № 10539/02.07.2024 год., постановено по административно дело № 3536/2024 год. по описа на Административен съд – София-град. В частната жалба се твърди, че оспореното определение е неправилно, поради наличие на противоконституционност на текста на правната норма на чл. 175, ал. 5, изр. последно от Закона за движение по пътищата (ЗДвП). В подкрепа на това твърдение са развити подробни и обстоятелствени доводи и аргументи, съгласно които с допълнението на правната норма на чл. 175, ал. 5 от ЗДвП, обнародвано в ДВ бр. 77/2018 год., Народното събрание е въвело нормативна дискриминация върху правните субекти по чл. 172, ал. 1 от ЗДвП, като в подкрепа на това твърдение са цитирани няколко решения на Конституционния съд. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 15, ал. 1 от Закона за нормативните актове (ЗНА), частният жалбоподател формира искане за пряко приложение на Конституцията на Република България. В заключение е заявено, че настоящият съд е длъжен да отправи до Конституционния съд искане за обявяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 175, ал. 5, изречение последно от ЗДвП. В срока по чл. 232 от АПК, ответникът по частната жалба – младши автоконтрольор в 02 група, 02 сектор в отдел „Пътна полиция“ при Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) не изразява становище по оспорването. Настоящия касационен състав приема, че частната жалба е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд – София-град е образувано по повод жалба от А. Ш. К., чрез процесуалния си представител – адв. И. Георгиева против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 854/18.03.2024 год., постановена от младши автоконтрольор в 02 група, 02 сектор в отдел „Пътна полиция“ при СДВР, с която на основание чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП спрямо А. Ш. К. е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) временно отнемане на свидетелство за управление на МПС, но за не повече от 18 месеца и на основание чл. 172, ал. 2, т. 3 от ЗДвП е отнето свидетелство за управление на МПС № [номер]. С Решение № 8273/11.06.2024 год., постановено по адм. дело № 3536/2024 год., съдебният състав на Административен съд – София-град е отхвърлил жалбата на А. К. против оспорения административен акт. В решението изрично е посочено, че същото е окончателно и не подлежи на обжалване. Независимо от изрично посочената необжалваемост на съдебното решение, А. Ш. К., чрез процесуалния си представител – адв. И. Георгиева е депозирал чрез Административен съд – София-град до Върховен административен съд касационна жалба против Решение № 8273/11.06.2024 год. по адм. дело № 3536/2024 год. по описа на Административен съд – София-град. В касационната жалба са развити обстоятелствени доводи и аргументи за незаконосъобраст на оспорения съдебен акт, като е формулирано искане за неговата отмяна и решаване на спора по същество с отмяна на заповедта за налагане на ПАМ. По повод така депозираната касационна жалба и в изпълнение на задълженията си, произтичащи от разпоредбата на чл. 213а, ал. 1 от АПК, първоинстанционният административен съд е извършил проверка на редовността на касационната жалба и след като е установил, че касационната жалба е подадена срещу неподлежащ на касационно оспорване съдебен акт, съдът е оставил без разглеждане същата. Недоволен от така постановеното определение, частният жалбоподател е оспорил същото, по повод което оспорване е образувано и настоящото производство. След анализ на горните факти и обстоятелства и като съобрази закона, настоящият касационен състав намира частната жалба за неоснователна. В чл. 172, ал. 5 от ЗДвП изрично е предвидено, че обжалването на заповедите по ал. 1 (между които и тази по чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП) се извършва по реда на Административнопроцесуалния кодекс, като решението на административния съд не подлежи на обжалване. От своя страна, разпоредбата на чл. 215, т. 4 от АПК указва, че жалбата или протестът се оставят без разглеждане, а образуваното касационно производство се прекратява, когато са подадени против решение, което не подлежи на касационно оспорване. Съобразявайки така цитираната правна регламентация, обоснован и законосъобразен се явява извода на първоинстанционния административен съд за недопустимост на касационното оспорване. Неоснователни се явяват доводите, обективирани в частната жалба, че производството е допустимо, доколкото разпоредбата на чл. 175, ал. 5 от ЗДвП противоречи на Конституцията на Република България. На първо място следва да се има предвид, че разпоредбата на чл. 175, ал. 5 от ЗДвП e със следното съдържание: „Наказва се с лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от три месеца и с глоба от 1000 лв. водач, който откаже да изпълни нареждане на органите за контрол и регулиране на движението при въведена временна организация на движението или временна забрана за движение“. Анализът на така цитираната правна регламентация обосновава извод, че разпоредбата на чл. 175, ал. 5 от ЗДвП е изцяло неотносима към настоящия правен спор. По мнение на настоящия съдебен състав, посочването на чл. 175, ал. 5 от ЗДвП в частната жалба не съставлява техническа грешка, доколкото тази правна норма е посочена многократно от страна на частния жалбоподател. На следващо място, без опора в нормативната база е и твърдението на частния жалбоподател, че първоинстанционният административен съд е следвало да приложи разпоредбата на чл. 15, ал. 1 от ЗНА, която според оспорващия, когато закон противоречи на Конституцията, прилага се Конституцията. Така заявеното твърдение не съответства на цитираната правна норма, доколкото чл. 15, ал. 1 от ЗНА указва, че нормативният акт трябва да съответствува на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен. От друга страна, съгласно разпоредбата на чл. 12, ал. 1, т. 2 от Закона за Конституционния съд, единствено Конституционният съд има правомощието да установи противоконституционност на законите, с каквото правомощие не разполагат съдилищата, в т.ч. и административните съдилища. На последно място, в частната жалба е заявено искане за сезиране на Конституционния съд за обявяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 175, ал. 5 от ЗДвП. Доколкото по-горе се цитира текста на чл. 175, ал. 5 от ЗДвП, който е изцяло неотносим към предмета на настоящия спор, съдът намира така формулираното искане за неоснователно. В заключение следва да се посочи, че доколкото чл. 172, ал. 5 от ЗДвП, указва, че обжалването на заповедите по ал. 1 се извършва по реда на Административнопроцесуалния кодекс, като решението на административния съд не подлежи на обжалване, то обоснован и съответен на нормативната регламентация е извода на първоинстанционния административен съд, че подадената касационна жалба против Решение № 8273/11.06.2024 год., постановено по административно дело № 3536/2024 год. по описа на Административен съд – София-град е недопустима, доколкото е насочена против неподлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Предвид изложеното, обжалваното определение е правилно и не са налице основания за отмяната му, поради което следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение