Решение № 110 от 15.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 879/2010 г.

Решение № 110 от 15.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 879/2010 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Дария Проданова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма] срещу тази част от Решение № 96 от 18.06.2010 г. по гр. д. № 208/2010 г. на Видинския окръжен съд с която е отменено решението от 25.02.2010 г. по гр. д. № 1703/2009 г. на Видинския районен съд досежно присъдената неустойка и е прогласена нищожността на клаузата за размера на неустойката по 6 бр. договори, като противоречаща на добрите нрави. К. контрол е допуснат на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - произнасянето по допустимостта на въззивния акт, съобразно т. 1 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК. Доводите по касационната жалба обективират основанието по чл. 281, т. 2 ГПК - недопустимост на въззивния акт, поради произнасянето по непредявен иск. Касаторът счита, че съставът на ВдОС неправилно е тълкувал договорните клаузи, поради което неправилно е преценил правната квалификация на претендираното обезщетение. К. контрол допуснат както по отношение на произнасянето и по чл. 92 ЗЗД, така и по отношение на произнасянето по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ответникът по касация Община [населено място] не е изразил становище. Като взе предвид доводите на касатора и на основание чл. 290, ал. 2 ГПК извърши проверка по заявените с жалбата основания, Върховният касационен съд, състав на I т. о. приема следното: Жалбата е основателна. Първоинстанционният съд е бил сезиран от [фирма] с обективно съединени искове за сумата 6180 лв. срещу Община [населено място], произтичащи от неточното (забавено) изпълнение от страна на ответника на 6 бр. еднообразни договори за комплексна охрана. Било е постигнато съгласие в договорите за помесечно заплащане по 900 лв. (1080 лв. с ДДС) в срок до 15-то число на текущия месец по всеки договор. Твърдението по ИМ е, че е било допуснато забавено плащане по договорите от страна на Община-В.. Вземането на [фирма] се основава на чл. 2 на разд. VI от договора - лихва за забавено (след петия ден) плащане по 0.7% на ден за периода от възникване на основанието (датата на падежа) и до окончателното плащане на задължението. Първоинстанционният съд е квалифицирал клаузите на Разд. VI чл. 2 от договорите като клаузи за неустойка. Приел е, че е сезиран с иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Приложил е чл. 92, ал. 2 ЗЗД, редуцирайки неустойката до размера на законната лихва, присъждайки 1513.83 лв. Въззивният съд е приел, че с Разд. VI чл. 2 не е уговорена неустойка, а лихва за забава и искът не е с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, а с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Тъй като, обаче, уговорената лихва за забава е прекомерна (възлизаща на 22982.33 лв.), клаузата противоречи на добрите нрави, поради което следва да се прогласи нищожността и искът да бъде уважен до размера на 1513.83 лв. По въпроса за допустимостта на въззивния акт, следва да бъде взето предвид следното: Както многократно е имал случай да посочи ВКС, правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато с него решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало на гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита. Когато липсва нарушение на диспозитивното начало, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция с която е сезиран, обуславя правилността на решението. Жалбата е основателна поради това, че с решението си, съставът на ВдОС е нарушил диспозитивното начало. Вредата за забавено плащане е била претендирана от [фирма] на основание чл. 92 ЗЗД като неустойка. Последователно подържаната от него теза е, че клаузата на разд. IV чл. 2 от договора предвижда задължение за неустойка. Така е квалифицирал претенцията първоинстанционния съд и така се е произнесъл по нея. Ако при тълкуването на договора въззивният съд би стигнал до извода, че договорната клауза не е за неустойка, а за обезщетение по чл. 86 ЗЗД то би следвало или да обезсили първоинстанционния акт и върне делото за ново разглеждане (произнасяне по непредявен иск) или да отхвърли иска, тъй като сумата се претендира на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, каквато договорна клауза няма предвидена. Недопустима е преквалификацията на спорното право в рамките на въззивното производство и произнасяне по основателността на иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, какъвто не е предявен. Налице е съществено нарушение на процесуалния закон, което е довело до недопустимост на въззивния акт, който следва да бъде обезсилен и делото - върнато на ВдОС за ново разглеждане от друг състав от стадия на въззивната жалба. При новото разглеждане въззивният съд ще следва да се произнесе и досежно разноските пред настоящата инстанция. Поради това, Върховният касационен съд - Търговска колегия, състав на I т. о.