Решение № 137 от 10.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 836/2009 г.

Решение № 137 от 10.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 836/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Олга Керелска Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 919 от 17.07.2009 г., постановено по делото, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 245 от 18.11.2008 г. по гр. д. № 426/2008 г. на Окръжен съд гр. В., с което е оставено в сила решение № 50/03.06.2008 г. по гр. д. № 283/2008 г. на Видинския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Т. П. Т. и Е. Б. Т. и двамата от гр. В. против В. Н. И., В. Г. Н. и А. Д. Н. всичките от гр. В., за обявяване за относително недействителна спрямо ищците сделката за покупко - продажба на следния недвижим имот: УПИ ХХI - 1200 в кв. 337 по действащия план на гр. В., заедно с построените в имота масивна жилищна сграда със застроена площ от 74 кв. м, масивна жилищна сграда със застроена площ от 35 кв. м, гараж от 18 кв. м и др. постройки и подобрения в дворното място, материализирана в нотариален акт за покупко-продажба № 140, т. VIII, рег. № 7798, н. д. № 1388/2007 г. на Нотариус № 029 СР Видин. За да допусне касационно обжалване на въззивното решение ВКС, състав на 3-то г. о. е приел, че материалноправния въпрос за знанието на купувачите относно това, че сключваната от тях покупко-продажбена сделка уврежда кредиторите на техния праводател като елемент на фактическия състав на чл. 135 ЗЗД и значението на вписванията в имотния регистър във връзка с преценка на това обстоятелството, е решен в противоречие с практиката на ВКС - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Предвид приетото задължително тълкуване в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, основанието, на което е допуснато касационно обжалване следва да се преквалифицира по чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото представените от касаторите решения, с оглед обосноваване допустимостта на касационното обжалване, не представляват задължителна практика на ВКС/ виж т. 2 и 3 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК/ В касационната жалба се правят оплаквания, че решението е неправилно е незаконосъобразно, поради нарушение на закона / основание за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК/. Касаторите молят решението да бъде отменено и вместо него да се постанови ново решение, с което предявеният иск с правно осн. чл. 135 ЗЗД да бъде уважен и се присъдят направените по делото разноски. Ответниците В. Н. И., В. Г. Н., А. Д. Н., оспорват същата. Молят решението да бъде оставено в сила. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на 3-то гр. о., приема следното: За да постанови обжалваното решение, от фактическа страна въззизвният съд е приел, че с решение на САС по гр. д. 27.08.2005 г., влязло в сила на 09.11.2007 г., първата ответница В. Н. И. е била осъдена да заплати на касаторите - ищци сума в размер на 36 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 11.07.2003 г., до окончателното изплащане на сумата. На 27.12.2007 г. с нот. акт по н. д. № 1388/2007 г. на Нотариус № 29 ответницата В. е продала на ответника В. /по това време в брак са третата ответница А. Н./, описания в нотариалния акт недвижим имот за сумата 14 000 лв. Прието е, че вторите двама ответника са предложили на касаторите ищци да им заплатят сума в размер на 36 000 лв. като за целта била изпратена нотариална покана, получена от касаторите на 12.02.2008 г., както и че на 16.06.2003 г. върху продадения имот е била вписана възбрана като обезпечение на иска, по който В. И. е била осъдена да заплати на касаторите сумата от 36 000 лв. При тези данни въззивният съд е приел, че касаторите - ищци безспорно се явяват кредитори на първата ответница. и прехвърлителка на процесния имот. Приел е обаче, че извършената от нея продажба на имота, макар и да намалява имуществото на длъжника, не уврежда интереса на кредитора да получи дължимата сума, поради вписаната като обезпечителна мярка "възбрана" върху имота, в негова полза. Доколкото съгл. чл. 346, ал. 2 ГПК (отм.) извършените от длъжника разпореждания с недвижим имот след вписване на възбраната са недействителни спрямо взискателя., ищците като кредитори разполагат с възможността да насочат принудителното изпълнение за удовлетворяване на вземането си спрямо имота, независимо, че същият е в патримониума на трето лице /в случая в този на вторите двама ответника/. Прието е, че не е налице и другата предпоставка за уважаването на иска по чл. 135 ЗЗД, а именно не е установено в процеса, че преобретателят по сделката е знаел, че с нея, ищците като кредитори, се увреждат. С оглед на горното, въззивният съд е приел, че фактическия състав на чл. 135 ЗЗД не е доказан и предявеният на това основание иск е неоснователен. Тези изводи на въззивната инстанция не могат да бъдат споделени. За да се уважи искът по чл. 135 ГПК /н. нар. Павлов иск/ следва ищецът да има качеството на кредитор спрямо лицето, което е извършило действие, в случая сделка - покупко-продажба, тази сделка да уврежда кредитора и това обстоятелство, доколкото сделката в настоящата хипотеза е възмездна, да се знае както от длъжника прехвърлител на имота, така и от неговия преобретател. Въззивният съд правилно е приел, че ищците безспорно са кредитори на първата ответница за присъдената с влязло в сила решение сума от 36 000 лв., ведно с лихвите за забава. Неправилно е прието, обаче, че извършената от нея продажбена сделка не уврежда същите като кредитори. Съгласно чл. 133 ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори. С оглед на това всяко отчуждаване на имот от патримониума на длъжника, обективно води до намаляване на неговото имущество и от там и възможностите на кредитора да се удовлетвори. Това само по себе си го уврежда. Без значение за този извод е обстоятелството, че предвид наложената възбрана върху отчуждения имот, вписана преди неговото отчуждаване ищците разполагат със възможностите по чл. 346, ал. 2 и 3 ГПК (отм.). Тези възможности и обстоятелството, че преобретателите на имота са предложили плащане на главницата по дълга на тяхната прехвърлителка, сами по себе си не лишават касаторите - ищци от правен интерес и възможност да водят иска по чл. 135 ЗЗД, доколкото това е самостоятелен способ на защита. Неправилни са изводите на въззивният съд и досежно субективния елемент на фактическия състав на чл. 135 ЗЗД, а именно знанието от страна на преобретателят, че със сделката уврежда кредиторите на прехвърлителката. Обстоятелството, че по отношение на процесния имот е имало вписана възбрана обуславя предположението, че преобретателят като трето лице е знаел, че със сделката уврежда кредиторите на преобретателката. Това е така доколкото вписването прави сделката публична. Като вещноправен институт, вписването има действие спрямо третите лица и предполага, че всяко едно трето лице знае за съществуването на акта на вписването и неговото съдържание. "У" по смисъла на чл. 135 ЗЗД не следва да се разбира като умишлено действие за злепоставяне на кредиторите, а знание, че със тази сделка могат да бъдат засегнати техни имуществени интереси. По тези съображения фактическият състав на чл. 135 ЗЗД в случая е изпълнен и искът за обявяване относителната недействителност на извършената покупко-продажба е основателен. Доколкото въззивната инстанция е стигнала до противоположни правни изводи, въззивното решение следва да се отмени и вместо него да се постанови ново решение, с което предявеният иск с правно осн. чл. 135 ЗЗД, да бъде уважен. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, на касаторите следва да се присъдят направените по делото разноски за всички инстанции в размер на 1614,30 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.