Определение № 181 от 08.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 657/2020 г.

Производство по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на М. Й. М., чрез процесуалния й представител, срещу определение № 318/03.02.2020 г. по в. гр. д. № 6194/2018 г. на Апелативен съд София, с което отхвърлена молбата на жалбоподателката за изменение на решение № 2507/15.11.2019 г. в частта за разноските. В жалбата е направено оплакване за незаконосъобразност на атакуваното определение поради несъобразяване с разпоредбата на чл. 38 от Закона за адвокатурата и факта, че участвалият в производството пред въззивната инстанция процесуален представител е предоставил реална защита, а съгласно чл. 36 от Закона за адвокатурата адвокатското възнаграждение е такова за труда на адвоката. Формулирано е искане обжалваният акт да бъде отменен, а въззивното решение - изменено в частта за разноските с присъждане на търсеното възнаграждение. Ответникът по жалбата ЗАД „Алианц България“ АД я оспорва като неоснователна и моли тя да бъде оставена без уважение, а атакуваното определение да бъде потвърдено като правилно и постановено в съответствие с процесуалния закон. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Частната жалба отговаря на изискванията за редовност, подадена е в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е частично основателна. За да се разреши процесуалния спор, с който е сезирана настоящата инстанция, следва да се има предвид, че разпределянето на отговорността за разноски се осъществява по общите правила на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, приложими за всички инстанции. Не е налице хипотеза на предвидено в процесуалния закон изключение – напр. чл. 329 ГПК. С решението си по жалба на застрахователя въззивната инстанция е потвърдила първоинстанционното такова за уважаване на предявената от ищцата претенция по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ до размер на 30 000 лева, поради което за въззивното производство в полза на нейния пълномощник, ангажиран по реда на чл. 38, ал. 2 Закона за адвокатурата, се дължи заплащане на възнаграждение съобразно този размер. Ето защо, молбата по чл. 248 ГПК се явява основателна за сумата от 1 430 лева, определена съгласно правилото на чл.7, ал. 2, т. 4 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Тъй като по делото няма данни адвокат И. да е регистрирана по ДДС, то не следва да й бъде присъждано такова съобразно § 2а от Допълнителните разпоредби на Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Що се касае за искането да бъдат присъдени разноски по частната жалба, подадена срещу определение на СГС, постановено по реда на чл. 248 ГПК, то следва да бъде посочено, че практиката на съдилищата е консолидирана и приема, че в производството по чл. 248 ГПК разноски не се дължат, тъй като то не е предизвикано от действия на насрещната страна, а опущение на съда. В тази част определението на Апелативен съд София се явява постановено в съгласие с формираната практика. С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 2, пр. I ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС