Определение № 4942 от 15.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3963/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по две частни жалби срещу определение № 886 от 01.04.2026г. по гр.д. № 2612/2025г. на Пловдивски окръжен съд, с което е допълнено Решение № 192 от 12.02.2025г. по същото дело в частта за разноските, като е осъдено „А и Е Олд Таун“ ООД, ЕИК 205679436, да заплати на К. С. В. още 1124,84 евро разноски по делото, представляващи данък върху добавената стойност върху присъдените с решението разноски 11000лв. Жалбоподателят К. С. В. е недоволна от отказа на съда да й присъди пълния размер на направените разноски за адвокатско възнаграждение, които са 8656,17 евро /16930лв./. Затова претендира да й бъдат присъдени още 3031,96 евро, представляващи разликата над присъдените й общо /с решението и с определението/ 6749,05 евро до заплатените 8656,17 евро. Възразява срещу извършеното от съда намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност. Сочи, че минималното възнаграждение според чл. 7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004г. възлиза на 6 180лв. с ДДС за инстанция, което за четирите инстанции е равно на 24 720лв. Заплатените от нея 16 930лв. са под този размер, а съдът въпреки това е намалил разноските като прекомерни. При направената преценка на фактическата и правна сложност съдът е подценил сложността на делото и извършената от адвоката работа. Жалбоподателят „А и Е Олд Таун“ ООД обжалва допълнителните разноски, които е осъден да плаща с определението. Счита, че съдът е присъдил допълнително още 1124,84 евро разноски без да извърши конкретна и задълбочена преценка дали адвокатското възнаграждение съответства на действителната фактическа и правна сложност на делото, на извършената от процесуалните представители работа и на положения труд в отделните производства. Страните взаимно оспорват жалбите си. Частните жалби са допустими. По основателността им съставът на Върховния касационен съд, ІІ г.о. приема следното: С решението по гр.д. № 2612/2025г. Окръжен съд-Пловдив е обезсилил първоинстанционното решение на Районен съд-Пловдив и е прекратил производството по предявения иск за съдебна делба поради неотстраняване на нередовности на исковата молба. Осъдил е ищеца „А и Е Олд Таун“ ООД да заплати на ответницата К. С. В. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5624,21 евро /11 000лв./. Съдът е констатирал, че направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за всички инстанции са общо 16 930лв. Намерил е за основателно поддържаното от ищеца възражение по чл. 78, ал.5 ГПК за прекомерност на възнаграждението. Посочил е, че минималните размери по Наредба № 1/2004г. не са обвързващи за съда, а могат да са само ориентир. Изхождайки от обема и съдържанието на предоставената адвокатска услуга, защитавания интерес, вида на производството - съдебна делба, съставът е приел, че адвокатското възнаграждение, полагащо се на К. В. за всички инстанции е 11 000лв. От страна на К. В. е поискано по реда на чл. 248 ГПК изменение на решението в частта за разноските като са поддържани съображения срещу приетата от съда прекомерност, както и такива, че върху адвокатското възнаграждение се дължи ДДС. Искане по чл. 248 ГПК срещу съдебното решение в частта за разноските, с което дружеството е осъдено да заплати 5624,21 евро /11 000лв./ разноски за адвокатско възнаграждение на К. В. е било подадено от „А и Е Олд Таун“ ООД, но молбата е оставена без разглеждане като просрочена. С обжалваното определение съдът е счел за основателно второто искане на К. В. и е присъдил 1124,84 евро, представляващи данък върху добавената стойност /ДДС/ върху възнаграждението от 11 000лв. Отново е изложил своите съображения, че присъдените 5624,21 евро съответстват на съотношението между цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото. При тези данни настоящият състав на Върховния касационен съд намира обжалваното определение за правилно, а двете частни жалби за неоснователни. Жалбата на „А и Е Олд Таун“ ООД касае присъдената сума, представляваща данък върху добавената стойност върху адвокатското възнаграждение. Конкретни съображения срещу начисляването на този данък върху адвокатското възнаграждение не са изложени. Не се оспорва, че адвокатът, осъществил защитата на ответницата, е регистриран по ЗДДС. С оглед на това правилно върху адвокатското възнаграждение е присъден и дължимия данък - §2а от Допълнителните разпоредби на Наредба №1 от 2004г. за възнаграждения за адвокатска работа. Доводите, представляващи искане за още по-голямо намаляване на адвокатското възнаграждение предвид неговата прекомерност, не могат да бъдат разглеждани, защото касаят разноските, определени с решението, срещу които своевременно искане за намаляване по чл. 248 ГПК не е подадено. Жалбата на К. С. В., която е насочена срещу извършеното от съда намаляване на полагащите й се разноски поради прекомерност на адвокатското възнаграждение, също не следва да бъде уважена. За да извърши това намаляване въззивният съд е съобразил решението на СЕС по дело С-438/22 и е изходил от утвърдените в практиката и съдържащи се в чл. 36, ал.3 ЗАдв критерии за прилагане на чл. 78, ал.5 ГПК, а именно: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В решението при произнасяне по разноските и в обжалваното определение въззивният съд е извършил своя преценка на всички тези конкретни за спора обстоятелства и е достигнал до извод за прекомерност на направените разноски общо 16 930лв. Фактът, че при извършеното намаляване не е посочил с колко намалява възнаграждението за всяка от инстанциите, не опорочава съдебния акт. От значение е, че преценката за прекомерност е извършена по уредените в закона критерии, въз основа на които съдът е приел, че има несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права - в такава насока са разясненията в т.3 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Несъстоятелни са изтъкваните от жалбоподателката съображения, че уговореното и платено възнаграждение е под минималния размер за този вид дела, предвиден в Наредбата, поради което не следва да бъде намалявано. При прилагане на горепосоченото решение на СЕС е утвърдено в практиката разбирането, че минималните размери, посочени в Наредба №1 за възнагражденията за адвокатска работа, могат да са само ориентир при присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, но нямат решаващо значение. Наред с това, според настоящия състав в случая е спазен принципът, утвърден в практиката на ЕСПЧ, че разноските не следва да налагат прекомерен товар върху страните и че подлежат на възстановяване само разноски, които са необходими и разумни по размер. Предвид изложеното двете частни жалби следва да се оставят без уважение и като резултат да се потвърди обжалваното определение на Окръжен съд-Пловдив постановено в производство по чл. 248 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.