Определение № 3120 от 20.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4227/2023 г.

Производството е по чл. 274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от С. В. С. ЕГН [ЕГН] против определение № 3045/08.08.2023 г. по гр.д.№ 954/2023 г. на Окръжен съд-Варна, с което е оставена без уважение молба вх. № 17336/11.07.2023 г., подадена от жалбоподателя за изменение в частта за разноските на възивно решение № решение № 799 от 29.06.2023 г. по гр.д.№ 954/2023 г. В частната жалба е наведено оплакване, че съдът не е съобразил редакцията на НМРАВ, действал към момента на оказване на правната помощ, както и размера на защитаваният интерес, определен от данъчната оценка на правото на ползване, както и това, че делото не е с фактическа и правна сложност. Ответникът по частната жалба Г. К. К., ЕГН [ЕГН] я оспорват, тъй като доводите не кореспондират на данните по делото и моли да се остави без уважение. Върховният касационен съд, тричленен състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба, е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима, съгласно чл. 274, ал.2, изр. 2 във вр. с ал.1 т.1 ГПК. Частната жалба е против определение по чл. 248 ГПК, постановено за първи път от въззивна инстанция и се разглежда на основание чл. 274, ал.2 ГПК, съгл. т. 24 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, поради което съдът не преценява основания за допускане до касация и не обсъжда формулираният въпрос. С постановеното въззивно решение, съдът е обезсилил, като постановено по недопустим иск, решението на РС, с което е отхвърлен предявеният иск от частният жалбоподател по чл. 108 ЗС, във вр. с чл. 56 ЗС, да се признае за установено по отношение на Г. К. К., че ищецът притежава правото на ползване върху апартамент с идентификатор ***, с административен адрес: [населено място], р-н М., [жк], [жилищен адрес] и да бъде осъден ответника да му предаде правото на ползване върху същия апартамент и е прекратил производството като образувано по недопустим иск. С решението е осъден на осн. чл. 78, ал.4 ГПК ищеца да заплати претендираните от ответника деловодни разноски за двете инстанции в общ размер 2000 лв. /по 1000 лв. за всяка инстанция/, доказани с договорите за правна помощ. Не е уважено възражението за прекомерност на ищеца. С обжалваното определение, въззивната инстанция е отказала, по молба по чл. 248 ГПК, подадена от ищеца, да намали присъдените разноски. Съдът се е мотивирал с това, че делото е с предмет иск с правно основание чл. 108 от ЗС, във вр. с чл. 56 ЗС. Материалният интерес е равен на цената на защитаваното право на ползване върху апартамента, данъчна оценка на което е 1 542,60 лева. Според чл.7, ал. 2, т. 2 НМРАВ, при интерес от 1000 до 10 000 лв., възнаграждението е 400 лв. + 10 % за горницата. Съдът е приложил правилото на чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която урежда специална хипотеза за определяне на възнаграждението при предявяване на искове за собственост - възнаграждението се определи съобразно интереса на представляваната страна, но не по-малко от 1500 лева за недвижими имоти. Решаващият състав е приел за неоснователно възражението на частният жалбоподател за прекомерност, след като претенцията на Г. К. и за двете инстанции е под минимално допустимия размер в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Неоснователно частният жалбоподател се позовава на редакция на НМРАВ, които са действали преди предявяване на иска. Искът е предявен на 31.01.2022 г. Към този момент е действала редакцията на наредбата, публикувана в ДВ, бр. 68 от 31.07.2020 г., в сила от 04.08.2020 г. и съгл. чл.7, ал.2, т.2, при интерес от 1000 до 5000 лв., минималният размер на адвокатското възнаграждение е 300 лв. + 7 % за горницата над 1000 лв., но е приложимо и правилото на чл.7, ал.5 НМРАВ, според което по искове за собственост с предмет недвижим имот, възнаграждението не може да бъде по-малко от 600 лв. Уговореното и изплатено възнаграждение за производството пред първа инстанция от ответника е 1000 лв. Въззивната жалба е подадена от ищеца при действието на следващото изменение на НМРАВ, публикувано в ДВ бр. 88 от 4.11.2022 г. НМРАВ предвижда минимално възнаграждение, съгл. чл. 7, ал.2, т.2 при цена на спорното право от 1000 до 10 000 лв. – 400 лв. + 10 % за горницата, но съгласно ал.5 от същата разпоредба, по искове за собственост върху недвижими имоти минималното адвокатско възнаграждение е 1500 лв. Уговореното и изплатено възнаграждение за възивна инстанция, доказано с договора за правна помощ е 1000 лв., т.е. под определения с наредбата размер. Като се съобразят извършените процесуални действия от пълномощника на ответника, това, че приложенията към делото са шест тома изпълнителни дела, по които се намират основните доказателства по спора, изготвянето на отговор на исковата молба, явяването в открито съдебно заседание и изготвяне на писмена защита, спецификата на случая, съдът намира, че няма основание за намаляване на уговореното и платено адвокатско възнаграждение за първа инстанция. За производството пред въззивна инстанция, когато не са събирани доказателства и в откритото съдебно заседание не са извършвани процесуални действия, уговореният и изплатен хонорар е под минимума, определен с НМРАВ, поради което няма основание за намаляването му. Предвид изложеното, частната жалба се явява неоснователна. Обжалваното определение, като правилно и законосъобразно, следва да се потвърди. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение