Определение № 4722 от 08.05.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4022/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба М. В. И. от гр. София срещу Определение №20576 от 18.10.2025 г. на Административен съд София-град /АССГ/, постановено по адм. дело № 10046/2024 г. С обжалваното определение е оставена без разглеждане жалбата на М. В. И. и жалбите на О. А. Д., А. Н. С., Ц. И. И., Н. Д. Ц., В. В. В., Ф. А. Д., А. К. П., И. А. И., А. И. Т. и, Л. Д. Т. срещу Заповед № 8121К-11191/22.07.2024 г. на Министъра на вътрешните работи, изменена със Заповед рег. №8121К-11829/14.08.2024 г. за изменение на Заповед № 8121К-528/24.02.2015 г. за утвърждаване на щата на Столична дирекция на вътрешните работи, издадена от Министъра на вътрешните работи, и е прекратено производството по административно дело № 10046/2024 г. по описа на Административен съд София-град. Частният жалбоподател счита, че обжалваното определение е недопустимо и неправилно поради нарушанване на закона и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Твърди, че за него е налице правен интерес от оспорване на горецитираната заповед на Министъра на вътрешните работи, тъй като с нея е прието ново длъжностно разписание за дирекцията, в която е бил назначен, което пряко засяга неговите права и интереси. Оспорва изводите на съда, че процесната заповед представлява вътрешноведомствен акт. Според частния жалбоподател оставянето без разглеждане на жалбата му от административният съд представлява отказ от правосъдие, което е недопустимо. Моли обжалваното определение да се отмени и делото да се насрочи в открито съдебно заседание, на което да представи писмени доказателства и съдът да изслуша посочени от И. свидетели. Ответникът – Министърът на вътрешните работи в писмен отговор, чрез юриск. М. Стоев изразява становище за неоснователност на частната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на Пето отделение намира частната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 230 от АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното определение първоинстанционният съд е приел, че предмет на съдебен контрол е Заповед рег.№ 8121К-11191/22.07.2024 г., изменена със Заповед № 8121К-11829/14.08.2024 г. на за изменение на Заповед № 8121К-528/24.02.2015 г. за утвърждаване на щата на Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/, издадена от Министъра на вътрешните работи. Основанието за издаване на заповедта е чл.33, т.9, чл.145, ал.1 от ЗМВР и докладна записка рег.№ 513р-67636/02.07.2024 г. по описа на СДВР. АССГ е посочил, че по своята правна същност и съдържание заповедите, утвърждаващи щата на СДВР, представляват вътрешнослужебни актове по смисъла на чл.2, ал.2, т.3 от АПК и разпоредбите на АПК не се прилагат за тях, в това число и за обжалването. В случая Министърът на вътрешните работи, издавайки заповед съгласно чл.33, т.9 от ЗМВР е упражнил правомощието си по чл.145, ал.1 от същия закон да утвърди щата на една от своите структури по чл.37 - СДВР. Дейността по утвърждаване на щат на структура от ведомството е вътрешнослужебна дейност, насочена и засягаща единствено отношения в рамките на ведомствената система, израз на ръководната власт и пряко проявление на ръководните функции на постановилия акта орган. Вътрешнослужебните актове по чл.2, ал.2, т.3 от АПК не подлежат на контрол, освен ако с тях се засягат права, свободи или законни интереси на граждани или юридически лица. В случая липсва такова засягане, актът има само вътрешно, но не и външно действие - не засяга права и интереси на граждани и юридически лица, има само вътрешноорганизационен, изцяло служебен характер. Административният съд е посочил, че не само че процесната заповед е вътрешнослужебен акт по смисъла на чл.2, ал.2, т.3 от АПК и няма действие извън системата на МВР, но и обжалваната заповед не засяга пряко правната сфера и на служителите на МВР, каквито са жалбоподателите и за същите не е налице правен интерес от оспорването. Това е така, защото утвърденото изменение на щата на СДВР няма пряк ефект по отношение на служебното положение на жалбоподателите, макар и да са служители на МВР, което би се случило едва след и в случай на издаване на актове, които изменят или прекратяват служебното им правоотношение и тъкмо тези актове биха били допустим предмет на обжалване като индивидуални административни актове. Видно от приложени по делото протоколи, на жалбоподателите са предложени вакантни длъжностни на държавен служител в МВР, но няма данни за издадени заповеди за изменение или прекратяване на служебните им правоотношения, в който случай засягането като формиращо правен интерес, ще е със съответната индивидуална заповед, но не и на основание оспорената заповед. При издаване на заповеди, индивидуално за отделните жалбоподатели, те ще могат, ако решат да упражнят правото си на защита срещу заповед, която би ги засегнала пряко и непосредствено, но не и на този етап – издаден вътрешнослужебен акт. С оглед изложеното съдът е обосновал извод, че оспорването е процесуално недопустимо, доколкото е насочено срещу акт, който не подлежи на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност по реда на АПК и при липса на правен интерес за жалбоподателите, поради което жалбите следва да се оставят без разглеждане, а производството по делото да се прекрати. При така установеното от фактическа и правна страна съдът е оставил без разглеждане жалбата на М. И. и жалбите на посочените по-горе лица и е прекратил производството по делото. Определението е валидно, допустимо и правилно. Въз основа на представените по делото доказателства и относимата нормативна уредба съдът е направил обстоен анализ на процесната заповед, като е достигнал до правилни и законосъобразни изводи, към които настоящата инстанция препраща при условията на чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК. Правилен е изводът на АССГ, че процесната заповед представлява вътрешнослужебен акт, издаден от Министъра на вътрешните работи в качеството му на ръководител на администрацията на МВР, в това число и като едноличен орган на изпълнителната власт. Неправилни са изложените в частната жалба доводи относно характера на оспорената заповед. Изводите на съда относно характера на акта са обосновани с оглед съдържанието на заповедта. Със същата са разпоредени действия, засягащи организацията на работата на служители на СДВР, тяхната численост и разпределение на длъжности от определено териториално звено. Посочените актове, наречени в административноправната теория вътрешно-служебни актове, съгласно чл. 2, ал. 2, т. 3 от АПК не подлежат на контрол, освен ако с тях се засягат права, свободи или законни интереси на граждани или юридически лица. В случая липсва такова засягане, актът има само вътрешно-организационен, изцяло служебен характер. С обжалваната заповед не се засягат права, свободи или законни интереси на граждани и организации, поради което не може да намери приложение общата клауза за обжалваемост по чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България. Според изложеното в т.6 от мотивите на Решение № 21/26.10.1995 г. по к.д.№ 18/1995г. на Конституционния съд, оспорването на вътрешнослужебните актове по съдебен ред е допустимо само в случаите, когато същите са изгубили своя чисто тълкувателен или вътрешен характер и проявяват действие „навън“ – спрямо трети лица /граждани и юридически лица/. Вярно е, че въз основа на процесната заповед е предложено на частния жалбоподател И. преназначаване на друга длъжност, но изрично в представения по делото Протокол за предлагане на вакантна длъжност на държавен служител в МВР с рег. №4332р-72737/13.09.2024 г. е посочено, че при отказ да приеме предложената му длъжност, служебното правоотношение ще бъде прекратено на основание чл.226, ал.1, т.5 от ЗМВР. Т.е ако И. не приеме предложената му длъжност, каквато не е настоящата хипотеза, доколкото от протокола е видно, че същият я е приел, независимо от посочените мотиви за това, то на съдебен контрол би подлежала заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, а такава не се твърди да е била издадена. По изложените съображения определението като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1, във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение