Решение № 132 от 21.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1725/2009 г.

Решение № 132 от 21.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1725/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. Б. от [населено място] срещу решение № 70 от 02.04.09 г. по гр. д. № 1066/08 г. на Благоевградския окръжен съд. Ж. поддържа оплакване, че въззивният съд е дал неправилна квалификация на предявения иск, който е такъв по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ, а не по чл. 13, ал. 2 от ЗВСГЗГФ. Освен това, в нарушение на съдопроизводствените правила, съдът отказал да допусне допустими и относими доказателства и не обсъдил представените доказателства в тяхната взаимна връзка. Ответникът в производството - ОСЗ П. не взема становище по жалбата. Държавно лесничейство[населено място] и Р. Б. не вземат становище по жалбата. С определение № 695 от 27.07.2010 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по въпросите кой следва да определи правната квалификация на иска и как се доказва идентичност на лице с различни имена. За да се произнесе по тези въпроси и по съществото на касационната жалба, настоящият състав приема следното: С обжалваното решение състав на Благоевградския окръжен съд е оставил в сила решение № 177/01.08.08 г. по гр. д. № 368 на Петричкия районен съд, с което е бил отхвърлен иск по чл. 13, ал. 2 от ЗВСГЗГФ. Въззивният съд е приел, че ищецът не е установил принадлежността на правото на собственост на процесните имоти към патримониума на неговата наследодателка П. К. З. Някои от имотите фигурират по документи от 1933 - 1934 г. на името на П. Т., а друга част - на П. Г. Б. Не е установена идентичността на тези лица и наследодателката на ищеца, още повече, че те са с различни бащини имена. Съдът не е зачел удостоверението на кметския наместник на [населено място], тъй като то не удостоверявало идентичност на лице с различни имена, а освен това било издадено извън компетентността на този орган. Изложен е и допълнителен мотив, че по делото не е установено процесните земи да са били включени в горския фонд и одържавени по законите, изброени в чл. 2, ал. 1 от ЗВСГЗГФ, затова и предявеният иск по чл. 13, ал. 2 от ЗВСГЗГФ не може да бъде уважен. По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, настоящият състав намира следното: Постоянна е практиката на ВС и ВКС, че правната квалификация на иска е дейност на съда, при която се изхожда от обстоятелствената част и петитума на исковата молба, но не и от дадената от ищеца квалификация на спорното право. В този смисъл е посочената от жалбоподателя съдебна практика. В настоящия случай обаче въззивното решение не влиза в противоречие с тази практика, ето защо тя е неотносима съм конкретния правен спор, който следва да бъде разгледан при условията на чл. 291, т. 3 от ГПК. Не е налице противоречива практика и по втория въпрос - как се установява идентичност на лице с различни имена. С обжалваното въззивно решение е отречена материалната доказателствена сила на удостоверение от кметския наместник за идентичност на лице с различни имена, но по съображения, че то е издадено извън кръга на неговата компетентност. Тези мотиви се различават от приетото в различни съдебни решения, че установяването на идентичност на лице с различни имена може да се извърши с удостоверения от общината. Ето защо и по този въпрос правният спор следва да бъде разрешен при условията на чл. 291, т. 3 от ГПК. По съществото на касационната жалба: Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че въззивният съд неправилно е квалифицирал иска по чл. 13, ал. 2 от ЗВСГЗГФ. Съдът е изхождал от твърденията в двете уточнения към исковата молба, че става въпрос за имоти, които са имали земеделски характер към момента на образуване на ТКЗС, но впоследствие са включени в държавния горски фонд, като една част от тях са залесени. Съгласно § 9 от ПЗР на ЗВСГЗГФ и съдебната практика по чл. 290 от ГПК по този текст, в тези случаи исковото производство е по чл. 13, ал. 2 от ЗВСГЗГФ, а не по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ - решение № 305 от 01.04.10 г. по гр. д. № 640/09 г. на I ГО, решение № 854 от 21.12.2010 г. по гр. д. № 1401/09 г. на I ГО и др. Освен това - становището на ОСЗ, изразено в удостоверение № 1877/10.05.07 г. също е в смисъл, че ищецът има правен интерес от иск по чл. 13, ал. 2 от ЗВСГЗГФ. В становищата на Д. П. и Р. Б., депозирани пред въззивната инстанция, също се сочи, че става въпрос за земи и гори от държавния горски фонд, което също подкрепя правната квалификация на иска, дадена от въззивния съд. Основателно е другото оплакване в касационната жалба - за допуснати съществени процесуални нарушения, вследствие на които въззивният съд неправилно е приел, че не е установена идентичността между наследодателката на ищеца П. К. З. от една страна и П. Т. и П. Г. Б., на чиито имена фигурират процесните имоти. На първо място - удостоверението за наследници на П. К. З., в което ищецът В. Г. З. е посочен за неин син, не е обсъдено във връзка с удостоверението за раждане на В. Г. З., в което като негова майка е посочена П. Т. Б. От съпоставката на тези документи следва, че П. К. З. и П. Т. Б. са едно и също лице. На следващо място - не е прието представеното във въззивната инстанция удостоверение № 6/06.10.08 г. на главния специалист Г. при [община], прикачено към задната корица на въззивното дело, съгласно което П. К. З. и П. И. Б. са едно и също лице. Това доказателство е годно по смисъла на чл. 24, ал. 2 от Закона за гражданската регистрация за установяване на посоченото обстоятелство - в този смисъл и решение № 372/27.04.2010 г. по гр. д. № 90/09 г. на ВКС, I ГО, постановено в производство по чл. 290 от ГПК. Този документ следва да се свърже и доказателството на лист № 11 от първоинстанционното производство, от която се установява, че П. Т. по баща е И.. Неправилно е прието също, че удостоверението на стр. № 30 от първоинстанционното производство не установява идентичност на лице с различни имена. Вярно е, че съдържанието му е непрецизно - посочено е, че П. Т. и П. К. З. са действителни имена, без да е удостоверено, че са имена на едно и също лице. Следва да се отчете обаче това, че удостоверението е издадено въз основа на декларация за идентичност, подадена от сина на П. Т. - Б. Г. З., съгласно изискванията осъществяване на административната услуга за издаване на удостоверение за идентичност на лице с различни имена. Самата декларация, след като е с нотариална заверка на подписа, също е годна да установи сочените в нея обстоятелства, а ако се представя в спорно съдебно производство, няма пречка насрещната страна да представи доказателства, оборващи декларираното обстоятелство - в този смисъл е и решението по чл. 290 от ГПК - № 106 от 19.02.2010 г. по гр. д. № 3210/08 г. на ВКС, III ГО. Следва да се отчете и разпоредбата на чл. 44, ал. 1, т. 14, изр. 2 от ЗМСМА, че кметските наместници, по пълномощие на кмета на общината, могат да удостоверяват факти, свързани с гражданската регистрация - т. е. въззивният съд не е имал достатъчно основания да отрече компетентността на кметския наместник на кметство[населено място] да удостоверява идентичността на лице с различни имена. Всички тези писмени доказателства, обсъдени заедно със свидетелските показания, като се отчете и обстоятелството, че мъжът на П. Т. /И./ се е казвал Г. Б., установяват идентичност на наследодателката на ищеца с всички нейни имена, които фигурират в различните документи по делото. Неправилен е и изводът на въззивния съд, че искът е неоснователен, след като не е установено процесните имоти да са одържавени по законите, изброени в чл. 2, ал. 1 от ЗВСГЗГФ. Макар производството да се развива по чл. 13, ал. 2 от ЗВСГЗГФ, при преценката за основателност на предявения иск следва да се отчете това, че имотите са имали земеделски характер към момента на обобществяването им и затова по отношение на тях също възниква право на възстановяване на собствеността. По изложените съображения обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено, а делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане при условията на чл. 295, ал. 2 от ГПК, тъй като се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия. При преценката за допустимост на предявения иск въззивният съд неправилно е основал решението си на издаденото удостоверение № 1877/10.05.07 г. на ОСЗ П. Действително, в него е посочено, че наследниците на П. Т. не са заявили в законоустановения срок по чл. 13, ал. 1 от ЗВСГЗГФ имотите, описани в исковата молба. В това удостоверение обаче имотите са описани само по площ и местност, така, както са посочени в първоначалната искова молба. С допълнителна молба от 31.05.07 г. обаче ищецът е уточнил съседите, съобразно представените по делото документи за собственост. Като се има предвид това, че документите установяват права към 1934 г., а впоследствие наследодателката е внасяла земи в ТКЗС и за тях има подадено заявление за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, като част от заявените земи са възстановени и съвпадат по местности с процесните, не е изяснено дали процесните земи, уточнени с граници съобразно молбата от 31.05.07 г., не са заявявани за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, още повече като се има предвид и различието в имената на наследодателката през различните периоди от време. Това налага да се изиска ново удостоверение от ОСЗ П. с необходимите допълнителни данни, от които да се извърши преценка за допустимост на предявения иск. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,