Определение № 95 от 03.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1863/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.2, пр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на С. А. Е. срещу определение № 42 от 21.03.2022 г. по гр. д. № 906/2022 г. на ВКС, II-ро г. о. Жалбоподателят счита, че с оспореното решение, чиято отмяна не е допусната от ВКС по реда на чл.303, ал.1, т.1 ГПК, неправилно са определени припадащите се на съделителите идеални части от общите части на дворното място; че този порок се установявал от открития преди подаване на молбата за отмяна нотариален акт № ........./18.06.1981 г. Въпреки че формално спазил закона, съдът отменил самоволно волята на страните в едно нотариално производство. Дори да е налице съдебна грешка, правото трябва да вземе връх над буквата на закона и една несправедливост да бъде поправена. Ответниците в производството Р. К. Е. и П. М. Е. оспорват частната жалба. Считат, че тя е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е насочена срещу преграждащо определение на предходен тричленен състав на ВКС, което подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на основание чл.274, ал.2, предл.2 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение съставът на ВКС е оставил без разглеждане молбата по чл. 303, ал.1, т.1 ГПК на С. А. Е. вх. № 2244 от 25.11.2021 г. на РС-Ихтиман за отмяна на влязлото в сила решение от 25.03.1991 г. по гр. д. № 517/1990 г. на Ихтиманския районен съд, в частта по разпределените по чл. 292 ГПК (отм.) идеални части от дворното място към всеки от двата жилищни етажа на сградата. Съставът на ВКС се е позовал на обстоятелството, че решението по извършване на делбата от 25.03.1991 г. по гр. д. № 517/1990 г. на Ихтиманския районен съд, в частта, в която се иска отмяната му по реда на чл.303, ал.1, т.1 ГПК, е влязло в сила на 21.05.1991 г., съгласно направеното отбелязване на препис от това решение, представен от молителя. В атакуваната част – по разпределение на жилищните имоти по чл.292 ГПК (отм.), решението от 25.03.1991 г. на Ихтиманския районен съд не е било предмет на отмяна по реда на чл.225 ГПК (отм.) с решение № 1060/28.10.1991 г. по гр. д. № 843/1991 г. на ВС, І г. о., видното от приложените от РС-Ихтиман копия от 4 бр. решения по делбеното дело. Прието е, че пределният срок за отмяна на влязлото в сила решението по извършване на делбата от 25.03.1991 г. по гр. д № 517/1991 г. на Ихтиманския районен съд, е една година от влизането му в сила. Този срок е изтекъл на 21.05.1992 г., след която дата правото на отмяна е погасено, а решението - стабилизирано като неотменимо чрез извънредния способ за отмяна на влезли в сила решения. С приемането на действащия ГПК /в сила от 01.03.2008 г. / не може да бъде възобновено течението на срока за отмяна в хипотезата на чл.305, ал.1, т.1 ГПК, при което новият ред за отмяна на влезли в сила съдебни решения по чл.303 и сл. ГПК е неприложим за решения, спрямо които са изтекли пределните сроковете за отмяна, предвидени в ГПК от 1952 г. (отм.), макар и молбата за отмяна да е подадена при действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. В този смисъл е и решението по т.8 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС. По тази причина съдът не се е занимавал с повдигнатия от ответниците спор кога молителят е узнал за новото писмено доказателство и дали спрямо датата на узнаването молбата за отмяна е просрочена. Обжалваното определение е правилно. То се основава както на правната уредба, съдържаща се в чл.305 ГПК, в който е отпаднал старият ограничителен едногодишен срок по чл.232 ал.2 ГПК /отм./ за подаване на молба за отмяна на влязло в сила решение, така и на тълкуването на правното значение на отпадането на този срок /спрямо кои случаи се прилага промяната/, дадено с т.8 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно чл.130, ал 2 ЗСВ, тълкувателните решения са задължителни за всички органи на съдебната власт. Следователно настоящият състав е длъжен да приеме, че молбата за отмяна е недопустима, както е приел и предходният тричленен състав на ВКС. Не може да бъде споделено виждането на жалбоподателя, че „правото трябва да вземе връх над буквата на закона“, защото то поставя въпроса за начина на тълкуване на правната промяна на чл.305, ал.1 ГПК спрямо чл.232, ал.2 ГПК /отм./, който не може да бъде повдиган след посоченото тълкувателно решение на ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,