Определение № 12023 от 26.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11235/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и е образувано по частна жалба на М. А., гражданин на Арабска република Египет, чрез адвокат И. Иванов от САК, срещу определение № 23138 от 04.07.2025 г., постановено по административно дело № 4080/2025 г., по описа на Административен съд София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу Отказ за издаване на виза вид “D”, по заявление от 22.01.2025 г., издаден на 24.03.2025 г. от консулско длъжностно лице в Посолство на Република България в Кайро, Арабска република Египет и производството по делото е прекратено. В жалбата се релевират доводи за неправилност на обжалваното определение. Излагат се съображения за нарушено право на личен и семеен живот, труд и забрана за дискриминация. Претендира се отмяната му и връщане на делото за продължаване на процесуалните действия. Ответникът - консулско длъжностно лице в Посолство на Република България в Кайро, Арабска република Египет, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима - подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно, и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е основателна по следните съображения: С обжалваното определение е оставена без разглеждане жалбата на М. А., гражданин на Арабска република Египет срещу отказ за издаване на виза вид “D” за дългосрочно пребиваване от 24.03.2025 г. на консулско длъжностно лице в Посолство на Република България в Кайро, Арабска република Египет по заявление за издаване на виза, подадено от М. А. от 22.01.2025 г., и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат Административен съд София-град се е позовал на чл. 159, т. 1 от АПК във връзка с чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че в случая не е налице изключението, предвидено в чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, обуславящо допустимост на жалбата против отказа за издаване на виза вид “D”, защото в жалбата не се съдържат оплаквания за засягане на основни права и свободи съгласно Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), а посочените такива не кореспондират с текстовете на Конвенцията и изискванията на закона. Определението е валидно и допустимо, но неправилно поради нарушение на материалния закон. По делото няма спор, че обжалваният отказ се отнася до заявеното от жалбоподателя искане за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (вид “D“) по чл. 9а, ал. 2, т. 4 от ЗЧРБ. Според чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Разпоредбата е ясна. С приемането й е въведено предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид “D” единствено в случаите, в които чуждестранният гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая, в жалбата до Административен съд София-град е претендирано засягане на правото на личен и семеен живот, защитено с нормата на чл. 8 от ЕКПЧ, като са посочени доводи, че то ще бъде нарушено, тъй като не се дава възможност на частния жалбоподател да упражнява трудовите си права на територията на Република България. Изложени са и доводи за нарушаване на правото на равно третиране и забрана за дискриминация, установена в чл. 14 от ЕКПЧ. Представят се доказателства за наличие на трудово правоотношение между чуждестранния гражданин и български работодател. Първоинстанционният съд е приел, че наведените в жалбата оплаквания във връзка с правото на труд не са свързани с нарушено право по чл. 8 от Конвенцията. Този извод е неправилен. Изясняването на въпроса относно засягането на права по смисъла на чл. 8 от Конвенцията е по съществото на спора. Законодателят не е поставил изискване в съдържанието на жалбата да се сочи конкретна разпоредба на ЕКПЧ, достатъчно е само лицето да претендира засягане на такова право. По смисъла на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, за да е допустимо оспорването пред съда на отказ за издаване на виза по чл. 9, ал. 2, т. 4 от ЗЧРБ, е достатъчно жалбоподателят да претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека, а не вече да е доказал наличието на такива. Това следва да се установи след изясняване на релевантните за спора факти и обстоятелства, посредством събиране на относими към производството доказателства и е от значение за основателността на жалбата, а не за нейната допустимост. По изложените съображения, обжалваното определение следва да се отмени, а делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Водим от горното и и на основание чл. 221, ал. 2 във връзка с чл. 236 АПК, настоящият съдебен състав на четвърто отделение