Определение № 297 от 13.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 2181/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника Н. П. П. срещу решение № 83 от 10.03.2020г. по в.т.д.№ 257/2019г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено решението по т.д. 40/2016г. на ОС В.Търново и е признато за установено по реда на чл.422,ал.1 във вр. с чл.415,ал.1,т.1 ГПК съществуване на вземане в полза на „Прокредит Банк /България/”АД към Н. П. в качеството му на поръчител по договор за прокредит развитие № 042-439926/02.04.2008г. с кредитополучател „Нове-Петков” ЕООД, представлявано от Н. П. за сумите 144 221.48 евро-главница; 3 480.80 евро-просрочена договорна лихва за периода 05.06.- 16.08.2015г. и 1 857.10 евро-наказателна лихва за периода 05.06.- 06.09.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.10.2015г. - датата на подаване на заявлението, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК. В касационната жалба се твърди, че апелативният съд е допуснал процесуални нарушения като е приел исковата молба за допустима, независимо че, доказателствата за нейното предявяване не били представени пред заповедния съд по реда на чл.415,ал.5 ГПК в едномесечен срок; въззивният съд не съобразил, че заповедта за изпълнение не установява безспорно вземане, както и че процесното вземане на банката не е безспорно и ликвидно, тъй като предсрочната изискуемост на кредита възниква по преценка на банката, а не автоматично, още повече, че крайният срок на кредита е м. април 2023г. Поддържа, че нотариалната покана на нотариус Г. не е годна да породи предсрочната изискуемост на кредита, тъй като не е връчена на касатора, поради което отсъства положителната процесуална предпоставка на чл.60,ал.2 ЗКИ - валидно обявяване на кредита за предсрочно изискуем към датата на издаване на заповедта за незабавно изпълнение „от лица с представителна власт”. По тези съображения касаторът счита, че предявените искове са недопустими. Въведени са и доводи за неоснователност на исковете - неправилно не било уважено възражението за изтекла погасителна давност, тъй като, считано от „крайния срок за погасяване на кредита, съгласно Анекс от 21.11.2011г., 08.04.2012г ., тече давност и тя е изтекла преди завеждане на делото, а заповедното производство не прекъсва давността, тъй като то не е исково производство по смисъла на чл.116,б.”б”ЗЗД”. Подържа се, че неправилно е не уважено възражението за нищожност на отделни части от договора за прокредит развитие - чл.1,изр. трето, съгласно който банката може на шест месеца едностранно да променя лихвата по неясна според касатора методика и без изрично уведомяване. Позовава се на неправилно формирани от въззивната инстанция изводи по възражението му, че не са били представени общите условия за кредитиране и те не могат да се противопоставят на задължените лица. Поддържа, че отговорността му на поръчител е отпаднала по реда на чл.147 ЗЗД, тъй като искът е предявен след изтичането на 6 месечния преклузивен срок от падежа на задължението 08.04.2012г., на която дата „съгласно анекса от 21.11.2011г. и погасителния план, кредитът е следвало да бъде изцяло погасен”. Поддържа се, че съдът не е проверил служебно за наличието на неравноправни клаузи в договора и не се е произнесъл по своевременно въведеното възражение за прихващане. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК без да е въведена допълнителна предпоставка, се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ „При липса на редовно уведомяване за предсрочна изискуемост на кредита на поръчителя, как се пораждат задължения?” 2/ „Как без лихвени листи са определени договорната лихва и наказателната лихва?” 3/ „Защо двете инстанции допуснаха двойно олихвяване на едни и същи суми за едни и същи периоди, като за да възникне правото на неустойка, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни норми и на добрите нрави; Противоречието със закона и добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна на основание чл.26,ал.1,предл.първо ЗЗД и препятства възникване на вземане и задължение за неустойка”. Въпросът е предпоставен от тезата, че уговорените в договора договорна и наказателна лихва са „скрити неустойки” и са нищожни поради накърняване на добрите нрави. В писмен отговор насрещната страна оспорва обосноваването на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Във въззивната жалба Н. П. е изложил идентични оплаквания за недопустимост и неоснователност на предявения иск. Въззивната инстанция е приела, че на 02.04.2008г. е сключен договор за банков кредит, по силата на който банката е отпуснала на „Нове П.”ЕООД кредит с инвестиционна цел в размер на 200 000 евро, погасяван на 180 месечни вноски за 15 години при годишен лихвен процент в размер на 6 месечния euribor плюс три пункта надбавка; шестмесечният euribor се определя на всеки шестмесечен период - за първите 6 месеца е 4.7250%, а всеки следващ полугодишен период се фиксира допълнително; погасителен план се подписва при сключване на договора като приложение № 1 към него, като както първият план, така и следващите, банката се ангажира да предоставя на кредитополучателя с информативна цел; съгласно чл.6, неразделна част от договора са общите условия за кредитиране, тарифата и общите условия за банкови операции; съгласно чл.35, банката има право едностранно да обяви кредита изцяло за предсрочно изискуем при непогасена една вноска или при неизпълнение на което и да друго задължение по него. Безспорно е било, че на 28.09.2010г. касаторът П. е встъпил в правоотношението като поръчител и е поел солидарна отговорност с кредитополучателя; че на 21.11.2011г. трите страни са сключили анекс, предвиждащ промяна на начина на погасяване на главницата и промяна на размера на погасителните вноски; подписан е и нов погасителен план - приложение № 1 към анекса за следващия шест месечен период от издължаването на кредита /05.11.2011г.-05.04.2012г./ като кредитополучателят се е задължил да погаси всички дължими към 05.10.211г. просрочени лихви по кредита. В анекса изрично е отразено, че всички незасегнати от анекса клаузи от договора от 02.04.2008г. остават в сила. Безспорно е било, че на 14.08.2015г. банката е обявила за предсрочно изискуем целия кредит, считано от 17.08.2015г. поради невнасяне на месечни вноски с падеж 05 юни, 5 юли и пети август 2015г. /забава за плащане на главница 3 2022 евро и лихви 3 084 евро/ на основание чл.6 от договора във вр. с чл.35 и чл.36 от ОУ за кредитиране. Въззивната инстанция е приела, че уведомлението за обявената предсрочна изискуемост е изпратено до кредитополучателя и до поръчителя и то е редовно връчено: на ответника П. чрез сина му на 31.08.2015г. и по реда на чл.47,ал.1 ГПК на дружеството чрез залепване на уведомление до кредитополучателя, за което нотариус Г. е съставила констативен протокол от 05.10.2015г. По тези съображения е посочила, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение от 16.10.2015г. е депозирано след уведомяване на длъжниците за обявената предсрочна изискуемост. За неоснователно е прието възражението на ответника за погасяване на задължението му на поръчител по реда на чл.147,ал.1 ЗЗД по съображения, че падежът на задължението по кредита е 02.04.2023г., на длъжниците е обявена предсрочната изискуемост преди датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 16.10.2015г., от която дата се счита за предявен искът по чл.422 ГПК и шестмесечният преклузивен срок с оглед падежа на неплатените от главния длъжник вноски е спазен по отношение на поръчителя. Счетено е за неоснователно и възражението за изтекла погасителна давност. Изложени са съображения, че крайният срок на цялото задължение по договора за кредит не е 08.04.2012г., както счита ответникът, а крайната уговорена дата е била 02.04.2023г. За неоснователно е счетено възражението за нищожност поради неравноправност на клаузата на чл.1,изр.трето от договора относно определянето на годишния лихвен процент. Прието е, че методиката за промяна на лихвения процент е ясно и конкретно определена от банката и кредитополучателят е уведомяван за промяната; че изменението на лихвения процент е обусловено от обективните промени на финансовия пазар /шестмесечния euribor, който е в основата на лихвения процент/, поради което е налице специалната хипотеза на чл.144,ал.3 ЗЗП, изключваща наличието на неравноправност; че ответникът няма качество на потребител с право на потребителска защита, тъй като действа като поръчител на дружеството, чийто едноличен собственик и управител е той, а кредитът е инвестиционен за търговските цели и дейност на дружеството. Не е уважен и доводът за непредставяне на общите условия при сключването на договора с кредитополучателя по съображения, че в чл.6 изрично е посочено, че общите условия са неразделна част от договора за кредит, а съгласно чл.8, кредитополучателят е декларирал запознаването си с тях и ги е подписал. Не са налице предпоставките за спиране на настоящото производство на основание 292,предл.последно ГПК предвид висящото тълк.дело № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС. Спорът, с оглед конкретните факти, не предпоставя преценка дали шестмесечният срок по чл.147,ал.1 ЗЗД тече от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг в хипотеза на предсрочна изискуемост. В конкретния случай заявлението за издаване на заповед за изпълнение е депозирано преди изтичане на шестмесечния срок по отношение на вноските с настъпил падеж; искането по чл.417,т.2 ГПК е постъпило също в рамките на шестмесечния срок от обявяването на длъжниците на волеизявлението за трансформиране на кредита в предсрочно изискуем. Искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено. Отсъства основание за преценка въззивното решение да е недопустимо /при съмнение за наличието на такъв порок касационната инстанция дължи допускане на касационното обжалване/. Ищецът е уведомен за депозираното възражение по чл.414 ГПК на 17 март 2016г. На 14 април 2016г. пред заповедния съд са представени доказателства за предявения установителен иск срещу длъжниците, поради което неоснователен е доводът в касационната жалба, че заповедният съд е бил длъжен да процедира по реда на чл.415,ал.5 ГПК, съотв., че въззивната инстанция е следвало да констатира този пропуск. Доводът, че процесното вземане „не е изискуемо и ликвидно” и че обявяването на предсрочната изискуемост не е доведено до знанието на длъжниците преди подаване на заявлението, е ирелевантен за допустимостта на производството по реда на чл.422 ГПК, а е от значение за основателността на иска. Първите два въпроса от изложението са предпоставени от теза, изрично приета за неоснователна от въззивната инстанция - за „липса на редовно уведомяване за предсрочна изискуемост на поръчителя” и за отсъствие на правила /„лихвени листи”/ за определяне на договорната и наказателната лихва. Въпросите нямат правна характеристика, тъй като са хипотетични, некоректно поставени и несъответни на приетите за установени от въззивната инстанция обстоятелства по спора. Въпросите не съдържат съществена характеристика на общото основание за допускане на касационното обжалване, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС - да са разрешени в сочения смисъл и да са обуславящи изхода на спора. Паралелно с това, съгласно постоянната практика на ВКС - решенията по т.д.№ 601/2014г. на I т.о., по т.д. № 1717/2013г. на I т.о., по т.д.№ 31/2015г. на ІІ т.о., по т.д.№ 2142/2015г. на І т.о., моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита при наличие на обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока, е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател и в този момент целият или неплатеният остатък по кредита е изискуем както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя; съответно това е и началният момент на течението на 6-месечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД. В чл.5 от конкретния договор за поръчителство банката се е „ангажирала” да уведоми поръчителя за размера на дължимите от кредитополучателя суми, което е и сторено с достигналото /чл.46,ал.4,изр.първо ГПК/ на 30.08.2015г. по реда на чл.46,ал.2 ГПК до поръчителя писмо на банката изх.№ 1045/27.08.2015г. /посочено в разписката-известие за доставяне писмо на банката изх.№ 1045/27.08.2015г./ за „просрочени задължения по договор за банков кредит, без изпълнението на този „ангажимент” да е в състояние да постави различен момент на настъпване на предсрочната изискуемост по отношение на кредитополучателя и поръчителя. Към исковата молба са приложени както подписаният при сключването на договора погасителен план /приложение №1 към договора/, така и погасителния план, подписан към анекса от 21.11.2011г. /приложение № 1 към анекса за следващия шест месечен период от издължаването на кредита - 05.11.2011г.-05.04.2012г ./ като последният не определя нов краен срок за погасяване на кредита, различен от уговорения в договора петнадесет годишен срок, както счита касаторът. Третият въпрос е твърдение за неправилност, от което пряко следва неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по него. От друга страна оплакването което стои зад въпроса, не кореспондира нито на наведените в касационната жалба доводи, нито на заявената от ответника защитна теза в процеса. На нито един етап от производството касаторът не се е позовавал на двойно олихвяване на едни и същи суми за едни и същи периоди под формата на договорна и наказателна лихва, съставляващи „скрити неустойки” - нищожни поради накърняване на добрите нрави. Нито един от поставените в изложението въпроси няма правна характеристика, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са хипотетични, казуистично зададени и са по правилността на решението. Неправилността, на която касаторът се позовава във всеки един от въпросите, е ирелевантна за настоящата фаза на производството пред ВКС, тъй като същинската касационна проверка може да бъде осъществена само при доказано наличие на предпоставките за допускане на обжалването. Задължение на касатора е, а не на настоящата инстанция, да изведе правния проблем като общо основание за допускане на факултативния касационен контрол. Самостоятелно основание за недопускане на обжалването е отсъствие на въведена допълнителна предпоставка. Разноски за производството не се присъждат: Ответната по касация страна претендира заплащане на разноски за изготвяне на отговор на касационната жалба, но не представя доказателства нито за договарянето им, нито за заплащането им. Към отговора по чл.287 ГПК не са описани приложения. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на І т.о.