Определение № 474 от 19.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 330/2011 г.

Производството е по реда на чл. 274 ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на М. А. Н. срещу определение на СГС от 19.04.2011г., по гр.д. № 11568/2010 г., с което е оставено без разглеждане искането на М. А. Н. за допълване на постановеното по същото дело въззивно решение №5218 от 16.11.2010г. С частната жалба се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, преграждащо развитието на делото, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 2, изр. 1 във вр. с ал. 1, т. 1 ГПК. Разгледана по същество е неоснователна. Атакуваният съдебен акт е правилен по резултат по следните съображения: Производството е за съдебна делба - втора фаза по извършване на делбата. С решение от 15.06.2009г., постановено по гр.д.№11893/05г. СРС е отхвърлил претенциите на съделителите Б. Д. П. и М. А. Н. за възлагане на процесния недвижим имот-ап.5, находящ се в [населено място]; постановил е изнасянето на същия имот на публична продан на основание чл.288 от ГПК отм.;съставил и обявил за окончателен разделителен протокол за движими вещи ,съобразно който са обособени два дяла на стойност съответно 1070лв. и 1055лв.; осъдил е съделителката А. да заплати на съделителя П. деловодни разноски в размер 92,40лв., както и да заплати по сметка на СРС 3927,16лв. държавна такса; осъдил е и съделителят П. да заплати по сметка на СРС 6056,04лв. държавна такса. По подадена от съделителката А. въззивна жалба против цитираното решение на СРС по описа на СГС е образувано гр.д.№ 11568/2010 г. Предмет на жалбата е решението на СРС в частта относно приетата от съда стойност на недвижимия имот, който е изнесен на публична продан, а като последица и размера на дължимата държавна такса, както и в частта, с която е обявен за окончателен разделителният протокол по отношение на движимите вещи. С решение № 5218 от 16.11.2010г. СГС е приел, че въззивната жалба на съделителката А., в частта на първото заявено основание- относно приетата действителна стойност на недвижимия имот и съответния размер държавна такса, има характер на частна жалба. Разглеждайки я по същество е приел, че при приложения способ на чл.288 ал.1 от ГПК отм. действителната стойност на имота има значение единствено за определяне на дължимата държавна такса; че с оглед оценката на имота,която е 248830лв., и дела на А. в съсобствеността, при съобразяване на §2 ал.1 от ПЗР на ГПК и раздел А т.4 пр.1 от Тарифа№1 към ЗДТ, ведно с липсата на доказателства,които да опровергаят заключението на вещото лице, дължимата от жалбоподателката държавна такса възлиза на сумата 3912,16лв., както е приел и първостепенният съд.Съобразно този си извод е оставил без уважение частната жалба на А. с искане за изменение решението на СРС в частта, с която е осъдена да заплати държавна такса в посочения размер. С решението си СГС е приел, че въззивната жалба в останалата й част е бланкетна – единственият, посочен от въззивницата, порок на решението се състои в това, че с решението не е посочено на всеки от съделителите кой дял се дава. След като е констатирал, че с решението по чл.289 ГПК/1952г./ се подготвя тегленето на жребий като способ за извършване на делбата на движимите вещи; че следващ е етапът, в който става ясно двамата съделители какви вещи получават в собственост; че при изготвяне на проекта за разделителен протокол и предявяването му съделителите не са направили възражения и във въззивното производство не са събрани нови доказателства, които да обосновават изводи, различни от тези на първоинстанционния съд, е оставил в сила решението на СРС в частта относно съставения и обявен за окончателен разделителен протокол. От съделителката А. са подадени против решението на СГС частна касационна жалба вх.№91538 от 17.12.2010г. и касационна жалба вх.№ 1300 от 07.01.2011г. По тях е образувано гр.д.№323/2011г. по описа на ВКС, ІІ ГО. С определение № 74, постановено по това дело на 29.03.2011г., съставът на ВКС, след като е констатирал, че в касационната жалба се навеждат доводи за непълнота на въззивното решение, касаеща проверката на първоинстанционното решение относно изнасянето на недвижимия имот на публична продан като способ за окончателно ликвидиране на съсобствеността, е квалифицирал тези доводи като искане за допълване на въззивното решение по реда на чл.193 от ГПК отм. Предвид горното е прекратил висящото пред него производство и е върнал делото на въззивния съд за произнасяне по допустимостта и основателността на същото. С атакуваното в настоящото производство определение от 19.04.2011г. СГС е приел искането по чл.193 от ГПК отм. за недопустимо и е оставил същото без разглеждане. Настоящият състав на ВКС, Първо гражданско отделение, намира така постановения съдебен акт за правилен по резултат. Решението на СРС в частта, с която публичната продан е приета като способ за ликвидиране на съсобствеността не е било предмет на въззивен контрол и е влязло в сила. За първи път доводи против решението в тази му част се изразяват от съделителката А. с подадената срещу въззивното решение касационна жалба. Предвид настъпилия стабилитет на решението в тази част обаче, евентуалните му пороци не могат да бъдат отстранени в производство по чл.193 от ГПК отм. Когато съдът не се е произнесъл по цялото искане страната разполага с процесуалната възможност да иска допълване на решението - чл. 193 ГПК (отм.), сега чл. 250 ГПК, която е независима от правото на обжалване на решението. В случая съдът се е произнесъл по цялото заявено с въззивната жалба искане, а предмет на претенцията по чл.193 от ГПК отм. е искане, наведено за първи път пред касационната инстанция, и поради това е недопустимо. Неоснователни са доводите на съделителката А., че атакуваното определение е неправилно,тъй като е постановено при нарушение на нормата на чл.193 ал.2 от ГПК отм. В процесния случай съдът е констатирал недопустимост на молбата и е оставил същата без разглеждане. В тази хипотеза същият не е имал задължение да разгледа молбата в открито съдебно заседание с призоваване на страните. При извод за недопустимост производството, инициирано по молбата за допълване се прекратява като последната се оставя без разглеждане, като актът на съда е определение. Съдът има задължението да внесе молбата за разглеждане в открито съдебно заседание с призоваване на страните и да се произнесе с решение тогава, когато молбата по чл.193 от ГПК отм. е допустима и следва да бъде разгледана по същество. Настоящият състав на ВКС, Първо гражданско отделение, намира, че не следва да обсъжда останалите доводи, визирани в частната жалба, тъй като същите по същество са касационни основания за атакуване на въззивното решение, предмет са на вече подадените частна касационна жалба вх.№91538 от 17.12.2010г. и касационна жалба вх.№ 1300 от 07.01.2011г. и ще бъдат разгледани в образуваното по тях касационно производство. Водим от горното, Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение