Определение № 12766 от 19.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 9107/2023 г.

Производството е по реда на чл. 237 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по молба на „Еврофутбол“ ООД с [ЕИК] за отмяна на влязлото в сила решение № 7505/29.07.2022г. постановено по адм. дело № 12111/2021г. по описа на Върховен административен съд с което е отменено решение № 5622/8.10.2021г. по адм.д. № 7614/2020г. на Административен съд София град и е отхвърлена жалбата на дружеството срещу решение № 82/14.07.2020г. на Държавната комисия по хазарта /ДКХ/. Молбата е с правно основание чл. 239, т.3, предл. 2 от АПК. Молителят обосновава искането си с факта, че с решение № 6549/20.06.2023г. постановено по адм. д. № 9735/2022г. по описа на ВАС е отменено решение № 5270/10.08.2022г. по адм. д. № 3887/2022г. на АССГ и произнасяйки се по същество е отменено решение № 47/25.03.2020г. на ДКХ. В молбата за отмяна, в пледоарията по същество и в представени допълнително писмени бележки, молителят, чрез процесуалния си представител твърди, че молбата е допустима, че отмяната на посоченото решение на ДКХ покрива хипотезата на чл. 239, т. 3, предл. 2 от АПК, тъй като същото представлявало административен акт, който впоследствие е отменен, а от своя страна административния акт, оспорването срещу който е отхвърлено с решението, чиято отмяна се иска, бил основан именно на отменения такъв. Иска отмяна на решение № 7505/29.07.2022г. постановено по адм. дело № 12111/2021г. по описа на Върховен административен съд и отмяна на решение № 82/14.07.2020г. на Държавната комисия по хазарта. Ответникът – изпълнителен директор на Националната агенция по приходите, чрез упълномощен процесуален представител, в писмена защита твърди, че молбата за отмяна, предмет на настоящото производство е предхождана от друго искане за отмяна на същото решение, като по това искане има произнасяне на петчленен състав на ВАС и същото е отхвърлено, развива съображения, че не са налице условията на чл. 239 т. 1 и т. 3 от АПК, поради което намира искането за неоснователно. Претендира присъждане на разноски. Върховният административен съд определя искането като недопустимо. Съображенията за това са следните. С акт за установяване на публично държавно вземане № 5/14.02.2020 г. издаден от председателя на ДКХ са установени допълнителни такси в размер 328 882 670,98 лева, от които 261 164 891,80 лева главница и 67 717 779,18 лева лихви. С решение № 47/25.03.2020г., на основание чл. 85, ал. 1, т. 1 от Закона за хазарта ДКХ, след като е установила, че дружеството има просрочени публични задължения в размер над 5 000,- лева, е наложила принудителна административна мярка /ПАМ/ „временно отнемане за срок от три месеца на лиценз за организиране на хазартни игри за който е издадено удостоверение № 000030-10324/2.08.2019г.“ На основание чл. 85, ал. 2 от ЗХ със същото решение е разпоредено на „Еврофутбол“ ООД в срока за който е приложена ПАМ да преустанови допуснатото нарушение. С решение № 82/14.07.2020г., на основание чл. 86, ал. 1, т. 7 от Закона за хазарта, ДКХ, след като е установила, че дружеството не е изпълнило в срок дадените разпореждания да погаси просрочените публични задължения или да представи обезпечение до размера им, е наложила ПАМ „окончателно отнемане на лиценз за организиране на хазартни игри за който е издадено удостоверение № 000030-10324/2.08.2019г.“ И трите административни акта, са обжалвани от адресата им. Съдебните производства са приключили, с окончателен съдебен акт, в следната хронология: -решение № 7505/29.07.2022г. постановено по адм. дело № 12111/2021г. по описа на Върховен административен съд, с което като краен резултат е отхвърлена жалбата на дружеството срещу решение № 82/14.07.2020г. на ДКХ. -решение № 10003/8.11.2022г. постановено по адм. дело № 6850/2021г. по описа на Върховен административен съд, с което акт за установяване на публично държавно вземане № 5/14.02.2020 г. е обявен за нищожен. =позовавайки си на така обявената нищожност на АУПДВ, дружеството е депозирало във ВАС молба за отмяна на влязло в сила решение с правно основание чл. 239, т.1 и т. 3 от АПК, по която молба е образувано АД № 2235/2023г., което е приключило с решение № 5644/30.05.2023г. С посоченото решение петчленен състав на Втора колегия на ВАС е отхвърлил искането за отмяна на влязлото в сила решение № 7505/29.07.2022г. постановено по адм. дело № 12111/2021г. по описа на Върховен административен съд. -с решение № 6549/20.06.2023г. постановено по адм. д. № 9735/2022г. по описа на ВАС, като краен резултат е отменено решение № 47/25.03.2020г. на ДКХ. =позовавайки си на тази отмяна, с молба за отмяна на влязло в сила решение, предмет на разглеждане в настоящото производство, на основание чл. 239, т. 3, предл. „второ“ от АПК, повторно е поискана отмяната на влязлото в сила решение № 7505/29.07.2022г. постановено по адм. дело № 12111/2021г. по описа на Върховен административен съд. Настоящият петчленен състав на Втора колегия на ВАС, намира че молбата следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото – прекратено на основание чл. 242, ал. 2 от АПК. Според посочената правна новела се оставя без разглеждане всяко последвало искане за отмяна на влезли в сила съдебни актове по чл. 237, ал. 1, а образуваното производство се прекратява, когато съдът се е произнесъл на същото правно основание по чл. 239. Няма спор, че с предходната молба е поискана отмяната на същото влязло в сила съдебно решение, на същото правно основание – чл. 239, т. 3 от АПК. Съдебната практика и правната доктрина са единодушни, че понятието „основание“ било на подадена молба, било на административен или съдебен акт, включва в себе си „фактическо основание“ и „правно основание“. Първото от тях са фактите на които се основава искането, съответно административния или съдебния акт, а второто – е правната квалификация, правната норма относима /съответстваща/ на описаните факти. В Административнопроцесуалния кодекс многократно е използвано общото понятие „основание“, така например в чл. 85, ал. 1, т. 6; чл. 99, т. 5; чл. 159, т. 7; чл. 177, ал. 3; чл. 187, ал. 2; чл. 239, т. 4; Във всички тези случаи законодателят е имал предвид съвкупността от фактическо и правно основание. Само в два случая, обаче Кодексът изрично използва тясното понятие „правно основание“ това са чл. 75, ал. 4 и чл. 242, ал. 2. Ясно е, че законодателят съзнателно е използвал точно това понятие в тези два случая, ограничавайки се само и единствено до правната квалификация, без да се имат предвид фактите. В този смисъл е и коментара на АПК „Административнопроцесуален кодекс“, ИК „Труд и право“, 2013г., в който при анализа на нормата на чл. 75, ал. 4 от АПК авторите изрично са посочили „Специфика на нормативния спрямо индивидуалния и общия административен акт е, че реквизит на писмената форма е само правното основание, т.е. фактическите основания – мотивите за издаването му, не се излагат в самия акт“ /стр. 645 на посочения труд/. По недвусмислен начин е прието, че когато изрично е посочено „правното основание“ се има предвид само конкретните правни норми. Със създаването през 2018г. на текста на ал. 2 (Нова – ДВ, бр. 77 от 2018 г., в сила от 1.01.2019 г.) на чл. 242 от АПК нормотворецът е целял постигане на по-висока степен на стабилитет на влезлите в сила съдебни решения, поставяйки като абсолютна процесуална пречка пред развитието на производство по отмяна, наличието на предходно произнасяне по реда на отмяната на същото правно основание по чл. 239, без да се интересува, че новото искане е основано други факти. За да е недопустимо новото искане за отмяна, макар и основано на други обстоятелства, е достатъчно правната квалификация на искането да е същата, като тази по предходното произнасяне на съда. Пренесени, към конкретиката на настоящия случай, тези разсъждения водят до извода, че молбата за отмяна с която е сезиран настоящия петчленен състав на ВАС, макар и основана на отмяната на друг административен акт, различен от този, който е обсъждан в решение № 5644/30.05.2023г. по АД № 2235/2023г. по описа на ВАС, тъй като е със същото правно основание – чл. 239, т. 3 от АПК е недопустима с оглед нормата на чл. 242, ал.-2 от същия кодекс. При така формираните изводи, съдът следва да остави без разглеждане като недопустимо искането за отмяна на влязло в сила решение и да прекрати производството по делото. С оглед този изход на спора, съдът намира, че претенцията на ответника за присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, следва да бъде уважена в размер 100,- лева. Предвид изложеното, Върховния административен съд, петчленен състав, Втора колегия