Определение № 7211 от 26.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6045/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на А. Д. И., подадена чрез пълномощника адвокат Д. Йорданов, против определение № 3152 от 13.03.2026 г., постановено по адм. дело № 394/2026 г. по описа на Административен съд Варна, с което на основание чл. 159, т. 1 АПК е оставена без разглеждане подадената от нея и Б. В. Т. жалба против писмо рег. № УСКОР25001705ПР_004003ПР на кмета на район Приморски, Община Варна и производството по делото е прекратено. Частната жалбоподателка навежда доводи за неправилност на обжалваното определение, като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост. Счита, че оспореното писмо има белезите на индивидуален административен акт, а не уведомление по чл. 26 АПК или акт по чл. 21 ал. 5 АПК, защото с него органът е индивидуализирал строежа като незаконен, дал е срок за доброволно премахване и е обявил последици по принудително изпълнение. Изразява несъгласие в мотивите на съда, че не е ясно кои са собствениците на строежа, тъй като писмото е адресирано до тях. Моли атакуваното определение да бъде отменено с връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия от друг състав. Върховният административен съд, второ отделение, приема частната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт от категорията по чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Производството пред Административен съд Варна е образувано по оспорване на А. И. и Б. Т. против писмо рег. № УСКОР25001705ПР_004003ПР от дата 09.01.2026 г., с което органът е информирал, че с предходно писмо са уведомени за образувана преписка във връзка с установени строежи в поземлен имот с идентификатор (ПИ) 10135.2526.2259 по КК (кадастралната карта) на гр. Варна, представляващи стара масивна постройка и външен вкопан басейн, за които няма надлежно издадени разрешения. С това предходно писмо е било изискано да представят 7-дневен срок информация за извършителите на строежите, годината на построяване, носителите на вещни права върху строежите и поземления имот, всички заинтересовани страни и действалите към момента на изграждане правни норми, които изискват тяхното разрешаване. Посочено е, че изисканата информация не е постъпила в районната администрация. Поради това с процесното писмо са били уведомени, че в 20-дневен срок, собствениците на гореописаните строежи следва да предприемат действия по доброволното им премахване, като при неизпълнение районната администрация ще предприеме действия, съгласно чл. 223 и чл. 232 ЗУТ. За да остави без разглеждане жалбата съдът правилно е установил, че оспореното писмо няма характера на индивидуален административен акт, макар погрешно да е преценили, че то е уведомление по чл. 26 АПК, т. е. за започване на производството. Изложил е, че същото е част от производство по издаване на акта и на основание чл. 21, ал. 5 АПК не подлежи на самостоятелно обжалване. Развил е доводи, че в производството по чл. 223 и чл. 225а ЗУТ писмото за доброволно премахване се изпраща след съставяне на констативен акт, но не създава задължение, защото задължението за премахване възниква едва с издаването на окончателния акт. Намерил е също, че дори да се приеме, че писмото има белезите на индивидуален административен акт, то не сочи кои са собствениците на незаконните строежи, поради което не създава задължения за жалбоподателките. Определението е правилно като краен резултат. Настоящата инстанция споделя изводите за недопустимост на жалбата по чл. 159, т. 1 АПК. На съдебно обжалване подлежат само индивидуалните административни актове по смисъла на чл. 21, ал. 1 - 4 АПК, която разпоредба е приложима при липса на специална уредба за обжалваемостта на определен вид административни актове. Такава специална уредба в случая са разпоредбите на чл. 214 ЗУТ, вр. чл. 215 ЗУТ, които изброяват изчерпателно индивидуалните административни актове по този закон, т. е. на обжалване подлежат само крайните актове, издавани в административното производство, които създават права и задължения за страните. По принцип за характера на акта следва да се съди не по формата в която е материализирано волеизявлението, а по неговото съдържание с оглед предизвикваните правни последици. В случая изрично в процесното писмо е посочено, че при неизпълнение на същото ще бъдат предприети действия по чл. 223 и чл. 232 ЗУТ, т. е. за установяване на незаконни строежи и реализиране на административно-наказателна отговорност. То не може да се квалифицира като акт по чл. 26 АПК, тъй като началото на производството е поставено с предходното писмо рег. № УСКОР25001705ПР_ 004ПР_002ПР/12.11.2025 г. Писмото обаче, се квалифицира като акт по чл. 223, ал. 5, т. 2 ЗУТ във връзка с изискани документи и информация в хода на вече образуваното производство, след като такава не е била предоставена. Събирането на необходимата информация, включително указанията за представяне на документи, не представлява индивидуален административен акт. Следва да се има предвид, че дадените указания са в полза на адресатите - ако те притежават всички необходими документи за извършеното строителство и изпълнят поканата за представянето им, срещу тях няма развие процедура по чл. 225а ЗУТ. В този смисъл обжалваното писмо съдържа само указания по повод представянето на изискани документи и за предприемане при желание на действия по премахването. Издадено е във връзка с извършена проверка и направени констатации за извършено незаконно строителство. Явява се предупреждение, че ще следва друга процедура по установяване на нарушение при ползването на строежите, съответно по установяването на незаконен строеж. Ето защо дадените указания представляват изявление по смисъла на чл. 21, ал. 5 АПК, според която норма не са индивидуални административни актове волеизявленията, действията и бездействията, когато са част от производствата по издаване или изпълнение на индивидуални административни актове. Писмото по същността си представлява акт, предхождащ крайния акт - заповед по реда на чл. 223 ЗУТ, свързана с незаконно строителство или реализиране на отговорност по чл. 232 ЗУТ, както е указано в писмото. Действително, отправянето на покана за доброволно премахване на незаконен строеж, не е предвидено в закона като задължителен елемент нито при изискването на информация по чл. 223, ал. 5, т. 2 ЗУТ, нито при издаването на заповед по чл. 225а ЗУТ. Това обаче, не променя правната природа на атакуваното писмо и не го прави индивидуален административен акт. Едва при евентуалното издаване на завършваща производството заповед за премахване на строежите с адресат жалбоподателите, същите биха могли да реализира правата си срещу акт, предизвикващ правната последица премахване. Предвид изложеното, като е оставил без разглеждане първоинстанционната жалба и е прекратил производството по делото, съдът правилно е приложил нормата на чл. 159, т. 1 АПК. Обжалваното определение е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 236 АПК Върховният административен съд, второ отделение,