Определение № 1190 от 18.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4869/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. С. Н. против решение № 225/20.09.2022 г., постановено по гр.д.№ 270/2022 г. от състав на Окръжен съд – Сливен. Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.227, ал.1 и чл.262, ал.7 ЗОВСРБ е неоснователен, както и акцесорния иск с правно основание чл.86 ЗЗД, като е потвърдил постановеното в този смисъл решение на районния съд. Съдът е приел, че ответникът Военно-окръжна прокуратура [населено място] не следва да дължи обезщетение за времето, през което ищецът не е бил магистрат, а е бил на кадрова военна служба към орган на изпълнителната власт. Съдът е приел, че ищецът е имал право да получи обезщетение по чл. 237 от ЗОВСРБ (отм.) при прекратяване на договора му за кадрова военна служба с МО през 2005 г. При това положение, при освобождаването му от магистратската длъжност 2020 г. полученото обезщетение щеше да бъде приспаднато/като брой получени Б./ от това по ЗСВ, тъй като двойно плащане на благодарственото обезщетение е недопустимо. Към настоящия момент обаче, с оглед заеманата магистратска длъжност, от която е освободен, той има право на обезщетение по ЗСВ, но не и такова по ЗОВСРБ, каквото е имал към 2005 г. при освобождаването му от КВС. Решението да поиска или не такова по ЗОВСРБ през 2005 г. е било личен избор на ищеца, но съдебната власт не носи отговорност за заплащане на такова, тъй като уредба има в ЗСВ. Освен това съдът е посочил, че обезщетението по ЗСВ е на база възнаграждението на магистратска длъжност, а това по ЗОВС би било на база възнаграждението на немагистратска длъжност, заемана от ищеца до 2005 г. В случая, ищецът цели на база възнаграждение като магистрат да получи обезщетение за работа на немагистратска длъжност – за военна служба към МО, но не и във военните съдилища или прокуратури. Посочено е, че получаването на обезщетение при освобождаване от служба е уредено в ЗСВ, именно то е за сметка на бюджета на съдебната власт и не следва последната да носи отговорност за заплащане на аналогично благодарствено обезщетение за военна служба извън органите на военните съдилища и военни прокуратури, т. е. извън съдебната система. Основният въпрос по делото се е свел до това, дължи ли се обезщетение по реда на ЗСВ за заемане на длъжност извън органите на съдебната власт. В изложението на касационните основания се сочат въпроси, свързани с правомощията на въззивния съд в случай на непълнота на доклада на първоинстанционния съд. Съдът не се е откронил от практиката на ВКС в тази насока, доколкото по фактите по делото не е съществувал спор, като относимите факти в случая са изяснени от страна на съда, а те са именно свързаните с броя години, прослужени на матистратска длъжност, предвид и посочения от страна на ищеца ответник по делото – орган на съдебната власт. Сочат се правни въпроси, свързани с приложението на чл.262 и чл.227 ЗОВСРБ и съотношението и приложението на разпоредбата на чл.225 ЗСВ. По тези въпроси е налице практика на ВКС, - решение по гр.д.№ 1167/2017 г. на ІV гр.отд., в което е прието следното: Правото на еднократно парично обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ е имуществено право, което възниква при освобождаване от длъжност на съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност и е в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите на съдебната власт, но не повече от 20. Съгласно същата разпоредба, обезщетението не се изплаща, ако магистратът е привлечен като обвиняем за извършване на умишлено престъпление или спрямо него е образувано дисциплинарно производство до приключване и с оглед на изхода от наказателното или дисциплинарното производство. Когато военнослужещите носят военна служба във военните съдилища и военните прокуратури, те осъществяват съдебна власт като изпълняват функциите и правомощията си при условия и по ред, определени в Закона за съдебната власт (ЗСВ), срещу което получават за сметка на бюджета на съдебната власт месечно възнаграждение определено от ВСС, както и обезщетенията, предвидени по ЗОВСРБ, доколкото ЗСВ не предвижда друго ( чл. 262, ал. 7, т. 1 и 2 ЗОВСРБ ). Следователно, при осъществяване на правосъдната дейност във военните съдилища, лицата се подчиняват на условията и реда, определени за съдиите, прокурорите и следователите в Закона за съдебната власт, поради което и стажът им се зачита като такъв в органите на съдебната власт по смисъла на чл. 225, ал. 1 ЗСВ. В посоченото решение на ВКС е цитирано решение № 17 от 08.11.2018 г. на Конституционния съд на Република България по к. д. № 9/2018 г., съгласно което еднократното парично обезщетение, което съдиите, прокурорите и следователите получават при прекратяване на служебното им правоотношение не се дължи за престиран труд, нито служи за компенсиране на претърпени от работника или служителя вреди, а представлява благодарствено обезщетение, което се изплаща за положените усилия в хода на правораздавателната му дейност, за неговия личен принос в процеса на утвърждаване върховенството на правото. В този смисъл, според мотивите на решението, правото на обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ в случай на освобождаване от длъжност на обвиняем съдия, прокурор или следовател, е поставено в зависимост от настъпването на едно отлагателно условие – приключването на образувано наказателно производство или постановяване на влязла в сила присъда, при отчитане особеностите на чл. 165, ал. 1, т. 3 ЗСВ. Въз основа на горното, съдът е съобразил практиката на ВКС и на КС, като е приел, че разпоредбите на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, съгласно § 14 от ПЗР на ЗСВ (И.. - ДВ, бр. 23 от 2011 г., в сила от 22.03.2011 г.) се прилагат само за правата, задълженията или ограниченията на правата на военнослужещите от военните съдилища и военните прокуратури, по отношение на които не са предвидени условия и по ред за упражняването им в Закона за съдебната власт. Цитираното като съдебна практика решение на ВКС по гр.д.№ 2693/2019 г. на ІV гр.отд. е неотносимо към настоящия случай, доколкото в него се касае за хипотеза, при което се касае за заемане на магистратска длъжност, а не за длъжност в орган на изпълнителната власт. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди юрисконсуртско възнаграждение в размер на 200 лева. Водим от горното, състав на ВКС