Определение № 1016 от 06.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4123/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба от адвокат П. К., срещу определение №8043/30.06.2023г. по в.г.д. № 10342/2021г. на Софийски градски съд, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на решението в частта за разноските, като бъде увеличен размера на присъденото адвокатско възнаграждение от 3072лв. / с ДДС/ на 4 992лв. /с ДДС/. В жалбата се твърди, че възнаграждението за разглеждане на делото пред въззивната инстанция не е съобразено с минималните размери на адвокатските възнаграждения в Наредба №1/2004г., в редакцията ѝ към датата на постановяване на обжалвания съдебен акт и че същото не следва да е по-ниско от предвиденото в Наредбата по чл.36 от ЗА. Насрещната страна ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД, не е депозирала писмен отговор. С определение № 3913/06.12.2023г. производството по делото е спряно до приключване на производството по преюдициално запитване по дело № С-438/22 на Съда на Европейския съюз. По същото е постановено и обявено решение от 25.01.2024 г. С оглед на изложеното, съдът намира, че са отпаднали процесуалните пречки по движение на делото, поради което същото следва да бъде възобновено. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе, съставът на Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивното производство пред Софийски градски съд по г.д. № 10342/2021г. е приключило с решение № 1461/22.03.2023г., което е влязло в сила. С обжалваното определение № 8043/30.06.2023г. е оставена без уважение молбата на адвокат П. К., пълномощник на М. Т. С., К. С. Г. и Р. Ю. Р., за изменение на решението в частта за разноските, като бъде увеличен размера на присъденото на молителя адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред въззивната инстанция от 3 072лв. с ДДС на 4 992лв. с ДДС. Въззивният съд приел, че за разглеждане на делото пред него, на адвокат П. К. се следва определяне и заплащане на адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство, по реда на чл.38 от ЗА, с ДДС. Посочил, че определения с решението размер на възнаграждението е съобразен с разпоредбата на чл.7, ал.1 от Наредба №1/2004г. в редакцията ѝ към датата на сключване на договорите за правна помощ и съдействие /31.08.2017г./, поради което не са налице основания за изменението му. Съставът на Върховния касационен съд намира, че определението е правилно. В конкретния случай, предмет на производството са искове за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, с правно основание чл. 432 от КЗ. Адвокат П. К. е упълномощен процесуален представител на ищците М. Т. С., К. С. Г. и Р. Ю. Р. (въззиваеми), като съобразно представените по делото договори за правна помощ и защита от 31.08.2017г. (л.8-9 от първоинстанционното производство) осъщественото процесуално представителство е безплатно, на основание чл.38 от ЗА. Неоснователно е направеното с жалбата оплакване, че адвокатското възнаграждение, определено по реда на чл.38 от ЗА, следва да бъде в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл.36 от ЗА. В постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Посочено е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. При наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди да са преследвани от посочената национална правна уредба. С оглед даденото разрешение по преюдициалното запитване (задължително за съдилищата - чл.633 ГПК), при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът и при приложение на разпоредбата на чл.38 от ЗА, съдът не е обвързан от посочените в Наредба №1/20024г. минимални размери. Възнаграждението следва да бъде определено при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, и действително извършената работа. Съдът намира, че в конкретния случай, доколкото предмет на производството са искове за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, цената на същите не следва да е фактор при определяне размера на възнаграждението за осъщественото процесуално представителство. В този смисъл съдът съобразява тълкуването дадено в решенията на ЕСПЧ по Дело “Ч. и К. срещу България“ и „С. срещу България“. В същите е прието, че налагането на значителна финансова тежест върху страните, включително и след приключване на производството, може да действа като ограничение на правото на достъп до съд, което не е съвместимо с чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС, ако не преследва разумна връзка на пропорционалност между използваните средства и целите, които трябва да бъдат постигнати. Съдът намира, че при определяне възнаграждението за осъществено безплатно процесуално представителство като процент от стойността на претенциите за неимуществени вреди, без съобразяване на фактическата, правна сложност на делото и действително извършената работа, липсва връзка на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел за справедливо възмездяване на положения от адвоката труд. С оглед на това, при определяне размера на възнаграждението на адвокат П. К. за осъщественото от нея процесуално представителство пред въззивната инстанция, съдът съобразява следните обстоятелства: Представляваните от адвокат К. въззиваеми страни/ищци имат един и същ интерес и за осъществената от процесуалния представител защита на всеки от тях са извършени едни и същи действия. Пред въззивната инстанция не са били осъществени специфични действия за защитата на някое от тези лица, като адв. К. е депозирала един отговор на въззивната жалба и писмена защита, с които е изградила обща защита на страните, изложила е становище по повдигнатите в производството възражения и е навела доводи за законосъобразност и правилност на обжалвания съдебен акт. Спорът, предмет на разглеждане, не се характеризира с фактическа и правна сложност, нито с множество процесуални действия или проведени съдебни заседания (разглеждането на делото пред въззивният съд е приключило в едно съдебно заседание, при участие на процесуалния представител на въззиваемите). В конкретния случай, изводът в обжалвания съдебен акт за размера на възнаграждението за осъщественото от адвокат П. К. процесуално представителство на М. Т. С., К. С. Г. и Рая Ю. Р. пред въззивната инстанция в размер от 3072лв. (с ДДС) е съобразен с действителната фактическа и правна сложност на делото, и реално положената работа. При така изложените съображения съдът намира, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено. В настоящото производство разноски не се дължат. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение