Определение № 3005 от 27.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1003/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.2, изр.1 вр. ал.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на Е. Л. П. против определение № 76 / 01.04.2025г. по ч. гр. д. № 61/2025г. на АС - Велико Търново с което е оставена без разглеждане частната й жалба срещу определение № 260010 от 10.02.2025г. по т.д. № 188/2018г. на ОС - Плевен в частта, в която е оставено без уважение искането й за освобождаване на гаранция в общ размер на 9000 лева, като производството по частната жалба е прекратено. Частната жалбоподателка счита, че определението е неправилно, поради което моли то да бъде отменено. Поддържа, че определението на първоинстанционния съд действително не подлежи на обжалване, но срещу него тя е подала искане, наименовано „частна жалба“, тъй като първата инстанция е посочила, че актът е обжалваем. Въззивният съд е следвало да върне преписката по изпратената му частна жалба на окръжния съд за произнасяне по молба за изменение на определението по реда на чл.253 ГПК. Обстоятелството, че молбата е била наименована „частна жалба“ не променя характера й на искане за отмяна на посоченото в нея определение и постановяване на ново, с което молбата да бъде уважена. С оглед изложеното се иска отмяна на въззивното определение и връщане на преписката на ОС с указания за произнасяне по молба по чл.253 ГПК. Ответникът, ЕТ „Б. – М. Н.“ моли определението да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, тъй като актът на първата инстанция не попада в хипотезите на чл.274, ал.1 ГПК. Същевременно се сочи, че подадената частна жалба с оглед съдържанието й не представлява молба по чл.253 ГПК, каквато жалбоподателката може да подаде пред ОС. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но разгледана по същество е неоснователна. Въззивният съд е върнал частната жалба срещу определението на съда, с която е отказано освобождаване на гаранция, поради липсата на която и да е от хипотезите на чл.274, ал.1 ГПК и с оглед задължителните указания, дадени в т.3 на Тълкувателно решение № 6/ 23.10.2015г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите на акта изрично е посочено, че с определението на първата инстанция не се решава спор по същество и не се слага край на делото, поради което молителят може да поиска неговото изменение от съда, който го е постановил, поради грешка, пропуск или изменение на обстоятелствата, съобразно разпоредбата на чл.253 ГПК. Определението е правилно. Пред въззивния съд е подадена частна жалба срещу определение на първата инстанция, с което се отказва връщане по чл.403 ГПК на гаранция, като в частната жалба се иска отмяна на определението и постановяване връщане на гаранцията. С оглед предмета и искането в жалбата, настоящият състав на ВКС намира, че апелативният съд е бил сезиран с частна жалба, но срещу акт, който не подлежи на обжалване, поради което и жалбата е оставена без разглеждане. Безспорно първоинстанционният съд неправилно е указал на страната, че актът подлежи на обжалване. Същевременно обжалваемостта на съдебните актове се определя с императивни правни норми, като погрешното посочване от съда, че един акт е категорията на обжалваемите, не води до пораждане на право на жалба за страните. Страната твърди, че е знаела, че актът е от категорията на необжалваемите, поради което е следвало да подаде молба по чл.253 ГПК пред първоинстанционния съд, а не да сезира горната инстанция с частна жалба срещу акта. В случая апелативният съд е действал в рамките на сезирането си, като е постановил законосъобразен съдебен акт, в който е констатирана необжалваемостта на определението на първоинстанционния съд и е върната частната жалба като недопустима, в каквато насока е и задължителната практика на ВКС, цитирана в атакуваното определение. В частната жалба не се съдържа искане съдът, постановил акта, с който се отказва връщането на гаранцията, да измени същия по реда на чл.253 ГПК, поради което не е налице основание за отмяна на въззивното определение и връщане на делото на първата инстанция за произнасяне по молба по чл.253 ГПК, като няма пречка такава молба да бъде подадена занапред. С оглед изложеното, обжалваното определение, като правилно, следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд