Определение № 3009 от 21.03.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2175/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на О. Й., гражданин на Република Турция, депозирана чрез редовно упълномощен процесуален представител, против определение № 25866/04.12.2024г. по адм. дело № 11844/2024г. по описа на Административен съд София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу отказ за издаване на виза тип "D" изх. № 24008041 от 06.11.2024г. на първи секретар, завеждащ консулска служба на Република България в Бурса – Турция по заявление от 22.08.2024 г. и производството по делото е прекратено. В жалбата се твърди, че определението е неправилно, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдът игнорирал изложените в жалбата обстоятелства, че с обжалвания акт се засягат негови основни права, провъзгласени от ЕКПЧ. В жалбата имало позоваване на ЕКПЧ, поради което съдът бил длъжен да даде ход на делото за събиране на факти и доказателства за доказване на засегнатите права. Претендира се отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на процесуалните действия. Ответникът – първи секретар, завеждащ консулска служба на Република България в Бурса – Турция, не изразява становище по частната жалба. Частната жалба е допустима, като подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение е оставена без разглеждане жалбата на О. Й., гражданин на Република Турция срещу отказ за издаване на виза „D“ за дългосрочно пребиваване и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат, съд се е позовал на чл.159, т.1 от АПК във връзка с чл.10а, ал.4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че в случая не е налице изключението, предвидено в чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ, обуславящо допустимост на жалбата против отказа за издаване на виза вид „D“, защото в жалбата не се съдържат оплаквания за засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), а посочените такива не кореспондират с текстовете на Конвенцията. Съдът е приел, че в оспорения отказ за издаване на виза няма инкорпорирана забрана за достъп до съд, поради което няма как да се нарушат права по чл. 6 и чл. 13 от ЕКПЧ. Прието е, че достъпа до съд е обусловен от фактите, изложени от засегнатото лице. Липсвало ограничаване на правото на свободно предвижване на лицето, тъй като отказа за издаване на виза от търсения тип ограничавало единствено времето на предстой на територията на държавата. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ съставлявала предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията изключение от общата клауза за обжалваемост на актовете на администрацията. В оспореното определение е отбелязано, че чл. 2 на Протокол № 4 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, ратифициран със закон – обн. ДВ, бр. 87 от 24.10.2000 г., регламентира свобода на движение, но при наличието на законово основание за пребиваване. Прието е, че след като правото на свободно движение било включено в допълнителния протокол, същото не представлява основно право, защитимо от ЕКПЧ. Определението е правилно. Според чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ, отказите за издаване на визи по чл.9а, ал.2, т.4, т.е. търсената от жалбоподателя виза тип „D“, не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. С така разписаните правила е въведено предвиденото в чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. С оглед на горното, при съобразяване на относимата и приложима в случая нормативна уредба, оспореният отказ за издаване на дългосрочна виза подлежи на съдебен контрол единствено при наличието на твърдения за несъобразяване с претендирани от жалбоподателя, нарушени чрез отказа основни права, гарантирани му от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Както вече е отбелязвал в практиката си Върховен административен съд, държавата има суверенно право да контролира влизането и дългосрочното пребиваване на граждани на други държави на своя територия, поради което и предоставянето на тази възможност не е гарантирано от закона или от международна правна норма. Гарантирано от закона право на дългосрочно пребиваване не съществува, поради което и не съществуват правни механизми за неговото гарантиране, в т. ч. и чрез съдебна защита. Но държавата има задължения да спазва основните права на човека, гарантирани от международните договори, по които е страна. Поради това националният законодател с разпоредбата на чл. 10а ал. 4 от ЗЧРБ изрично регламентира, че отказите за предоставяне на дългосрочна виза – вид "D", не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенцията за защита правата на човека. В случая следва да се сподели обективирания в оспореното определение извод, че такова засягане не е претендирано от оспорващия. В сезиращата съда жалба не са посочени каквито и да е конкретни данни, че с отказа за идване на виза, се нарушава упражняването на които и да е от гарантираните от Конвенцията права и свободи. Първоинстанционният съдебен състав правилно е установил, че в случая е претендирано засягане на правото на свободно придвижване, като в жалбата изрично е посочена разпоредбата на чл. 2 от Протокол № 4 към ЕКПЧ. В първоначалната жалба липсват доводи относно твърденията за нарушаване на основни права по смисъла на ЕКПЧ, като са изложени подробни мотиви, насочени към обосновка на твърдението за незаконосъобразност на оспорения пред съда отказ на длъжностното лице в съответната консулска служба за издаване на търсената виза. За да е налице нарушаване на права по смисъла на чл.2 от Протокол 4 към ЕКПЧ е необходимо засегнатият да се намира на законно основание на територията на дадена държава, условие което в случая, както правилно е отбелязал първонистанционният съд, не е изпълнено. При така установеното, правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателят не е изложил относими към производството твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да дадат основание за приложение на изключението, предвидено в разпоредбата на чл. 10а ал. 4 от ЗЧРБ. Предвид изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 във връзка с чл.236 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,