Определение № 4702 от 18.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3781/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. второ ГПК. Образувано е по частна жалба на М. П. К., подадена срещу определение № 2876 от 10.06.2024 г. по ч. гр. д. № 2100/2024 г. на Върховния касационен съд, ІІ г. о., с което е оставена без разглеждане частната касационна жалба на М. П. К. срещу определение № 951 от 22.12.2022 г. по ч. гр. д. № 800/2022 г. на Софийския окръжен съд в частта му, с която е отменено определение № 797 от 12.10.2022 г. по гр. д. № 1281/2022 г. на Районен съд - Ботевград за връщане на исковата молба на Г. М. М. и Д. Г. З. срещу М. П. К. по чл. 59 ЗЗД и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия по този иск; осъдена е М. П. К. да заплати на Г. М. М. и Д. Г. З. 1200 лв. разноски по делото. В атакуваното пред настоящия съдебен състав на ВКС, ІІ г. о. определение е визирано, че с определение № 797 от 12.10.2022 г. по гр. д. № 1281/2022 г. Ботевградският районен съд е върнал исковата молба и е прекратил производството по предявените от Г. М. М. и Д. Г. З. срещу М. П. К. искове по чл. 59 ЗЗД и по чл. 109 ЗС. С определение № 951 от 22.12.2022 г. по ч. гр. д. № 800/2022 г. на Софийския окръжен съд е отменено връщането на исковата молба и прекратяването на производството по претенцията по чл. 59 ЗЗД и делото е върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по този иск; връщането на исковата молба по иска по чл. 109 ЗС е потвърдено. Предмет на обжалване е определението на въззивната инстанция, с което е отменено първоинстанционното определение за прекратяване на производството и делото е върнато за продължаване на процесуалните действия. Съдът е мотивирал извода си за недопустимост на частната касационна жалба на М. П. К. с разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК, съгласно която на обжалване подлежат единствено преграждащите въззивни определения и въззивните определения, с които се дава разрешение по същество на други производства, и то при наличие на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Приел е, че съдебният акт, обжалван пред него, не е преграждащ и не подлежи на касационно обжалване, като изключен от предметния обхват на нормата на чл. 274, ал. 3, т. 1 и т. 2 ГПК. Жалбоподателката счита определението на ВКС за формално, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, конституционните права за равенство пред закона, принципите на правото и задълженията на върховните съдии за върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища. Твърди, че определението противоречи на процесуалния закон, тъй като постановилият го съдебен състав не се е отвел от разглеждането на частната касационна жалба, въпреки наличието на основания за това; съдът не се е произнесъл по поставените с касационната жалба въпроси; К. не е участвала в нито едно от производствата пред трите съдебни инстанции; исковата молба е недопустима и нередовна; няма разпределение за ползване; има висящ спор относно собствеността за претендираните идеални части, за които е заведен искът по чл. 59 ЗЗД; еднофамилната къща никога не е била предмет на спора, нито на въвода във владение; за еднофамилната къща има валидно разрешение за строеж, издадено преди завеждането на иска по чл. 124 ГПК и чл. 108 ЗС, по който иск ищците са признати за собственици на идеални части от имота през 2017 г.; не е ясно как Софийският окръжен съд е стигнал до извода за допустимост на иска по чл. 59 ЗЗД. М. К. иска ВКС да отговори на въпроса дали е допустимо касационно обжалване на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК и на основание чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК на обжалваното определение. Оспорва дължимостта, респ. размера на присъдените с определението разноски на насрещните страни. Настоящият съд намира, че частната жалба в частта, насочена срещу присъдените с определение № 2876 от 10.06.2024 г. по ч. гр. д. № 2100/2024 г. на Върховния касационен съд, ІІ г. о. разноски, има характер на молба по чл. 248 ГПК, по която компетентен да се произнесе е съставът по посоченото дело. В останалата част частната жалба е допустима, но неоснователна. Съображенията му за това са следните: Пред ВКС, ІІ г. о., по ч. гр. д. № 2100/2024 г., е обжалвано определение на въззивния съд, което съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК не подлежи на обжалване, тъй като нито прегражда по-нататъшното развитие на делото, нито с него се дава разрешение по същество на друго производство или се прегражда неговото развитие. След като определение № 951 от 22.12.2022 г. по ч. гр. д. № 800/2022 г. на Софийския окръжен съд, в частта му относно иска по чл. 59 ЗЗД, не подлежи на обжалване, подадената срещу него частна касационна жалба се явява недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, като съдът не дължи произнасяне по наведените в нея доводи. Изложеното обуславя извода, че атакуваното пред настоящия състав на ВКС, ІІ г. о. определение за оставяне без разглеждане на частната касационна жалба на М. П. К. е правилно. Всички изложени от М. К. оплаквания и съображения срещу законосъобразността и правилността на това определение са изцяло неоснователни. По изложените съображения Върховният касационен съд, второ гражданско отделение