Решение № 390 от 16.10.2026 г. на ВКС по н. д. № 550/2026 г.

Производството е по чл. 346, т. 1 НПК.

Образувано е по касационни жалби на адв. Е. П. – упълномощен защитник на подсъдимия Н. Н. Р., както и на адв. К. К. и адв. П. К. – повереници на гражданските ищци и частни обвинители М. А. З., Н. А. З. и Д. Н. З., срещу решение № 59 от 30.03.2026 г., постановено по в.н.о.х.д. № 302/2025 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, Наказателно отделение, 2. състав.

В касационната жалба на защитника са наведени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 НПК. Твърди се, че решението на съда е постановено в нарушение на чл. 14 НПК, доколкото вътрешното съдийско убеждение не е основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, а е допуснато приоритизиране на обвинителните за сметка на защитните доказателства. Превратно според защитата са тълкувани показанията на свидетелите Б., И., М. и А., както и изпратените от подсъдимия текстови съобщения. В рамките на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК се оспорва правилността на възприетия от въззивния съд извод, че подсъдимият е извършил престъпление по чл. 116 НК (квалифицирано умишлено убийство), а не такова по чл. 124 НК – умишлена телесна повреда, вследствие на която по непредпазливост е причинена смърт. Оспорва се и приетото от въззивния съд, че деянието по чл. 116 НК е извършено при наличието на квалифициращите признаци „особено мъчителен начин“ и „предумисъл“. В подкрепа на това защитникът поддържа, че пострадалият предсмъртно не е изпитвал продължителни и силни страдания, неприсъщи за едно обикновено убийство, а всички действия на подсъдимия са продиктувани от внезапност и импулсивност, изключващи предумисъла му. Неправилната правна квалификация на деянието според защитника е довела до явна несправедливост на наказанието, което с прекомерна строгост е било отмерено в максимума на предвиденото в закона лишаване от свобода. Отправено е искане за връщане на делото за ново разглеждане или алтернативно – за изменение на въззивното решение чрез оправдаване на подсъдимия за квалифицирано убийство и за отмерване на по-ниско наказание лишаване от свобода.

В касационната жалба на двамата повереници през призмата на явна несправедливост на отмереното наказание е поддържано наличие на трите касационни основания. Посочено е, че справедливата по отношение на подсъдимия санкция е доживотен затвор, каквато е била определена от първия съд. Твърди се, че са били надценени чистото съдебно минало на подсъдимия, частичните му самопризнания, изразеното съжаление и оказаното от него съдействие в хода на разследването, които не са допринесли за изясняване на фактическата обстановка по делото. Подценени били агресивният характер на дееца и факта, че невъзвратимо е бил погубен животът на млад човек с изключително положителна личностова оценка. Изразеното от подсъдимия съжаление се определя като формално. Смята се, че на най-тежкото престъпление следва да съответства и най-тежкото наказание, което с оглед на изключителната тежест на конкретното посегателство би било и в интерес на обществото. Отправеното с касационната жалба искане е за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото на друг състав с оглед определяне на по-строга по вид санкция.

В съдебно заседание пред ВКС защитникът адв. П. поддържа касационната жалба на посочените в нея основания.

Подсъдимият Н. Р. се присъединява към позицията на своя защитник. В последната си дума изразява съжаление за стореното и моли наказанието му да бъде намалено.

Поверениците адв. К. К. и П. К. оспорват касационната жалба на защитата и поддържат подадената от тях касационна жалба по изложените в нея съображения. Излагат същите тези съображения и пред касационния съд, които в пледоарията си обосноват надлежно, включително с позоваването на съдебна практика на касационната инстанция. Поддържат и искането си за отмяна на решението и за връщане на делото на въззивния съд с указания за отмерване на по-строго наказание.

Гражданските ищци и частни обвинители М. А. З., Н. А. З. и Д. Н. З. изразяват съгласие с поддържаната от поверениците им теза.

Представителят на ВКП пледира за отхвърляне жалбата на защитника и за уважаване жалбата на поверениците. Смята, че въззивният съд правилно е приложил материалния закон, възприемайки че подсъдимият е извършил престъпление по чл. 116, ал. 1, т.6, пр. 2 и т. 9, вр. с чл. 115 НК, но неправилно е определил вида на наказанието, което той следва да изтърпи.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

Двете касационни жалби са процесуално допустими - подадени са в срока по чл. 350, ал. 2 НПК, от редовно упълномощен защитник и повереници на страни в производството и срещу акт, подлежащ на проверка в производство по глава двадесет и трета от НПК.

При произнасяне по основателността на двете касационния жалби бе преценено следното:

По процесуалното развитие на делото

В Окръжен съд – Пазарджик е бил внесен обвинителен акт срещу Н. Н. Р. за това, че на 29.09.2023 г., в гр. Пазарджик, ул. "Панайот Волов", умишлено умъртвил А. Н. З., с ЕГН [ЕГН], като му нанесъл с нож две прободно - порезни наранявания и убийството е извършено по особено мъчителен начин за убития и предумишлено - престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и т. 9, вр. с чл. 115 НК.

Въз основа на обвинителния акт в ОС-Пазарджик е било образувано н.о.х.д. № 361/2024 г.

По това дело с присъда № 12 от 09.04.2025 г. подсъдимият е бил признат за виновен в извършване на престъплението, за което е бил предаден на съд, като му е било наложено търпимо при специален режим наказание „доживотен затвор“.

С присъдата в цялост са били уважени предявените от гражданските ищци М. А. З., Н. А. З. и Д. Н. З. – съответно майка, баща и сестра на жертвата, граждански искове в размер на по 300 000 лева за всеки от тях – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законните лихви от датата на деянието до окончателното изплащане на сумите.

С присъдата е извършено произнасяне по веществените доказателства и разноските по делото, включая дължимата държавна такса върху уважената част на гражданските искове, които с оглед изхода на делото са възложени на подсъдимия.

Присъдата е била подписана с особено мнение на докладчика по делото в частта относно вида на наказанието и режима. В особеното мнение е прието, че справедливо за конкретния подсъдим, с оглед обстоятелствата по делото, е наказание лишаване от свобода за срок от осемнадесет години, които следва да се изтърпят при първоначален строг режим.

По жалба на защитата срещу тази присъда в Апелативен съд – Пловдив е било образувано в.н.о.х.д. № 302/2025 г., поверено за разглеждане на 2. наказателен състав.

По това дело с решение от 30.03.2025 г. е внесена корекция в наказателно-осъдителната част на първоинстанционната присъда, като наказанието доживотен затвор е заменено с лишаване от свобода за срок от двадесет години, което е прието, че следва да бъде изтърпяно при първоначален строг режим. Приспаднато с решението е времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража по същото дело и са му възложени направените пред въззивната инстанция разноски от гражданските ищци и частни обвинители. В останалата част първоинстанционната присъда е била потвърдена.

Въззивното решение е предмет на касационна проверка – първа по своя ред.

По касационната жалба на защитника адв. Е. П.

1. Първият релевиран в тази жалба довод е свързан със сочено съществено нарушение на процесуалните правила, налично според защитата поради превратното тълкуване на доказателствата и приоритизиране на обвинителните за сметка на защитните доказателства.

Внимателният прочит на въззивното решение не открива подобен процесуален порок.

Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице винаги, когато страната не е съгласна с направената от решаващия съд доказателствена оценка. Съществено нарушение на процесуалните правила съществува, когато вътрешното убеждение е формирано при неспазване на процесуалните правила за събиране, проверка и оценка на доказателствата, когато съдът е игнорирал относими доказателствени източници, превратно е възприел съдържанието им или е изградил е фактическите си изводи върху недопустими доказателства. Нито една от тези хипотези не е реализирана в настоящия случай.

Въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл. 14 НПК. Изложените в мотивната част на решението съображения разкриват последователен анализ както на обвинителните, така и на защитните доказателства, като причините едни доказателствени източници да бъдат кредитирани, а други да бъдат възприети с ограничено доверие или отхвърлени, са ясно и логически аргументирани. Фактът, че въззивната инстанция не е достигнала до желаните от защитата фактически изводи, не означава, че е нарушен принципът на свободната оценка на доказателствата или че е формирано вътрешно убеждение в противоречие с процесуалния закон.

Защитата възразява срещу доказателственото решение на съда да кредитира в цялост показанията на св. Б. относно процесния инцидент, но пропуска да отчете, че те са били поставени на проверка в контекста на разказаното от другия очевидец Ф. К., от дошлите на място З. Н. и Е. Д., както и от редица производни доказателства, част от които съдържими в показанията на Г. К., С. К. и С. С.. Двукратното наръгване с нож е било потвърдено и от обективни източници на доказателствена информация, каквито се явяват медицинската част на експертизите, съдържащи се в т. 2, л. 178–184 и л. 203–226 от д.п. Изрично следва да се посочи, че в прочетените по реда на чл. 279 НПК обяснения самият подсъдим, макар да му придава различна окраска, не отрича този съществен за предмета на доказване факт. Изводите на съда, следователно, не почиват върху изолирано възприемане на показанията на свидетелката Б., а върху взаимното им потвърждаване с останалия доказателствен материал.

От съдържанието на касационната жалба не става ясно по каква причина защитата намира за опорочено вътрешното убеждение на въззивния съд, който е споделил изводите на първата инстанция по отношение на разказаното от свидетелите Д. И., Й. М. и Н. А.. Следва да се посочи, че нито един от тях не е очевидец на процесното събитие. Като лица от приятелския кръг на подсъдимия и св. Д. Б. свидетелите пресъздават интересуваща процеса информация за отношенията между тях двамата, които всъщност са изведени и като мотив за извършеното престъпно деяние. Тези показания обаче не са използвани от въззивния съд за непосредствено установяване на механизма на убийството или на авторството на деянието, а единствено за изясняване на предхождащите събитието взаимоотношения между подсъдимия, пострадалия и св. Б.. Именно в тази ограничена доказателствена функция съдът ги е обсъдил наред с останалите доказателствени материали. Не може да се приеме, следователно, че въззивната инстанция им е придала по-широко доказателствено значение от действително присъщото им или че е изградила решаващите си фактически изводи единствено въз основа на производни доказателства.

Не може да се приеме още, както твърди защитата, че превратно е тълкувана информацията, изводима от изпратените от подсъдимия до Б. съобщения чрез електронни приложения за комуникация: „Ще Ви избия За секунди Всички С голи ръце. Ако спиш с друг Освен с мен Дано хванеш спин Амин“, „Бива ли да съм толкова влюбен в теб и ти така да се държиш“, „За какво не искаш да се обичаме“, „И аз си те обичкам, кой ме запозна с тебе, кой ми го причини“, „Искам си те“, „Е., без теб не ми се живее“. Тези съобщения е нямало как да не бъдат оценявани от въззивния съд, защото са посочени в обвинителния акт и са послужили като част от обвинителната аргументация за наличие на квалифициращото обстоятелство по т. 9 на чл. 116, ал. 1 НК. Въззивният съд обаче не е разглеждал съдържанието на електронната кореспонденция изолирано, а в съвкупност с останалите доказателства относно отношенията между подсъдимия и св. Б., поведението на подсъдимия преди инцидента и обективно установените факти по делото. Оплакването на защитата за превратно тълкуване на тези съобщения всъщност представлява несъгласие с доказателствената преценка на въззивния съд, а не сочи конкретно процесуално нарушение при формиране на вътрешното убеждение. Дали въпросните съобщения, ведно с останалите установени от въззивния съд фактически обстоятелства, са достатъчни да обосноват наличието на предумисъл, представлява въпрос на правилно приложение на материалния закон, а не на процесуална законосъобразност на доказателствения анализ. Поради това този довод следва да бъде обсъден при разглеждане на релевираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК.

2. Доводите в касационната жалба за нарушение на материалния закон са изпълнени с твърдение за три конкретни порока, налични поради:

-неправилен отказ деянието да се квалифицира по чл. 124 НК,

-неправилно осъждане за квалифициращия признак „особено мъчителен начин“ и

-неправилно осъждане за квалифициращия признак „предумисъл“.

2.1. На първо място, неоснователно защитата твърди, че от обективна и субективна страна подсъдимият е реализирал убийство при смесена форма на вина по чл. 124 НК, а не такова по чл. 116 НК.

Разграничението между умишленото убийство и умишленото причиняване на телесна повреда, от която по непредпазливост е настъпила смърт, се извършва въз основа на субективното отношение на дееца към смъртния резултат. Това психическо отношение се извежда от обективните проявления на поведението на дееца – от избраното средство за нападение, от неговото използване, от мястото и силата на нанесените удари, от положението на пострадалия и поведението на извършителя преди, по време и непосредствено след осъществяване на деянието, от естеството на получените наранявания. Поради това преценката дали подсъдимият е целял единствено причиняване на телесна повреда или е искал, респективно е допускал настъпването на смъртта, не може да почива върху отделни, изолирано разглеждани факти, а следва да се извърши след съвкупната им оценка.

В процесния казус тази оценка води до извода, че извършеното от подсъдимия Р. не притежава характеристиките на посегателство, насочено единствено към телесната неприкосновеност на пострадалия. Това е така, защото на първо място, нападението не е възникнало при непосредствен физически сблъсък между дееца и жертвата, при който използването на ножа и нараняването биха могли да бъдат обяснени с хаотично развитие на възникнал конфликт. Случаят е друг - след като пострадалият е побягнал, подсъдимият сам е предприел преследването му „фрапиращо“ (според показанията на св. Ф. К.), държейки в ръката си „голям нож“ – средство, което по естеството си е годно да причини смърт. На следващо място, подсъдимият е реализирал не едно, а две прободно-порезни наранявания по отношение на жертвата. Първият удар е засегнал задната повърхност в горната трета на дясното бедро, докато пострадалият е бил с гръб към нападателя, като независимо че това нараняване не е засегнало жизненоважен орган, то е причинено чрез прилагането на сила, достатъчна да пробие кожата и подкожието и да достигне до 2 сантиметра дълбочина. Освен това, въпреки че с този удар евентуалната съпротива (каквато не се установява да е оказвана) и бягството на пострадалия практически са били неутрализирани, подсъдимият е нанесъл втори удар на вече падналата на земята жертва. Този удар от свидетелката Ф. К. е възприет като нанесен с „жесток замах“, а заключението на съдебномедицинската експертиза на т. 2, л. 178-184 от д.п. изцяло потвърждава това възприятие. За да достигне острието до коремната аорта, която е част от аортата като най-големия кръвоносен съд в човешкото тяло, е било необходимо проникване най-малко на 5-6 сантиметра и упражняване на значителна сила за преодоляване на предната коремна стена. Следователно не става въпрос за леко или повърхностно нараняване, а за силно прободно действие, реализирано с интензитет, способен да достигне дълбоко разположени анатомични структури. Макар че нараняването е било извън коремната кухина, на 3 - 4 сантиметра от него, т.е. в непосредствена близост, са били разположени жизнено-важни органи като черен дроб, дебело и тънки черва – вж. разпит на вещите лица в съдебното заседание на 12.02.2025 г. пред окръжния съд. Второто по ред нараняване, освен това, по естеството си е било такова щото смъртта при реализирането му практически е била неизбежна.

Защитният довод, че подсъдимият не е знаел точното местоположение на коремната аорта, респективно, че не е искал или допускал леталния изход, е правно несъстоятелен. Законът не изисква извършителят да притежава медицински познания, нито да съзнава коя точно анатомична структура ще бъде засегната от удара. Достатъчно е да съзнава, че със значителна сила и със средство годно да причини смърт (в случая нож с голяма дължина на острието) е нанесъл удар в анатомична зона, която всеки човек, въз основа на обикновения си житейски опит, знае, че съдържа или в близост до нея са разположени жизненоважни органи и големи кръвоносни съдове. Самото незнание дали ще бъде засегнат конкретен орган или кръвоносен съд не променя същественото, а то е, че избраният начин на нападение по необходимост създава непосредствена опасност за живота на пострадалия. Именно поради това в случая липсва непредпазливото отношение към смъртния резултат - задължителен елемент от състава на чл. 124 НК, а е налице умисъл за убийство.

2.2. Неоснователен е доводът на защитата, че подсъдимият неправилно е осъден за квалифицирано по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 НК убийство.

За да е налице квалифициращият признак „особено мъчителен начин“, правната теория и съдебната практика приемат, че преди настъпването на смъртта пострадалият следва да е преживял физически и психически страдания, които по своята интензивност, обем и характер съществено надхвърлят неизбежните болки и мъки, присъщи на престъплението по чл. 115 НК. При преценката на този квалифициращ признак продължителността на предсмъртната агония има своето значение, но не е негов единствен и достатъчен критерий. От значение е цялостното преживяване на пострадалия, формирано от съвкупността на физическите болки и психическите страдания, обусловени от конкретния механизъм на умъртвяване, характера и локализацията на причинените увреждания, използваното средство, съхраненото съзнание на жертвата и възможността ѝ да възприема настъпващите последици от престъпното посегателство, както и конкретната обстановка, при която то е осъществено.

В настоящия случай въззивният съд правилно е приел, че този квалифициращ признак е доказан.

Изводът му почива върху експертната част от заключението на Комплексната съдебномедицинска и психиатрична експертиза – т. 2, л. 203 – 226 от д.п., както и върху разясненията на вещите лица, дадени в съдебното заседание на 12.02.2025 г. Последните намират потвърждение и в показанията на свидетелите Д. Б., З. Н. и Е. Д., възприели непосредствено състоянието на пострадалия след нанасянето на смъртоносното увреждане. Въз основа на тези доказателствени източници се установява, че макар смъртта да е настъпила около десет минути след второто прободно-порезно нараняване, през повече от осем минути от тях - до изпадането му в безсъзнание вследствие на развилата се дифузна мозъчна хипоксия - пострадалият е бил със съхранена способност да осъзнава случващото се. През този период той е изпитвал интензивни физически болки и е съзнавал прогресивното влошаване на състоянието си. Поради това увреждането му е причинило не само изключителни физически болки, но и тежки психически страдания, експертно дефинирани в съдебно заседание като „чувство на ужас и безнадеждност“ от случващото се.

Изключителният интензитет на физическите страдания се извежда и от обективните характеристики на причинените увреждания. На пострадалия са били нанесени две прободно-порезни наранявания с нож в различни анатомични области на тялото, което обуславя и по-голям интензитет на болката. Смъртоносното увреждане е причинено с предмет с остър връх и режещ ръб, чрез удар със значителна сила, при който острието е проникнало най-малко на 5-6 сантиметра в слабинно-коремната област, където са разположени паренхимни и кухи органи, големи кръвоносни съдове и нервни структури. Разкъсването на коремната аорта е довело до масивна кръвозагуба, която пострадалият непосредствено е възприемал, виждайки как кръвта изтича пред очите му. Именно тези обективни характеристики на увреждането са мотивирали съда да приеме, че изпитваните болки и страдания значително надхвърлят обичайните при причиняване на смърт.

От значение за тази преценка е и конкретният механизъм на извършване на престъплението. Пострадалият първоначално е направил опит да избегне конфликта чрез бягство, но е бил преследван и настигнат от подсъдимия. Нападението е било извършено без предхождаща физическа провокация, през деня, на публично място и пред очите на неговата приятелка. След първото прободно-порезно нараняване възможността му да се защити или да продължи бягството е била практически преустановена, а вторият смъртоносен удар е бил нанесен след падането му на земята. Обективното усещане за безсилие, невъзможността да избегне нападението и възприемането на собственото му прогресивно влошаване закономерно са усилили преживените ужас, безнадеждност и психическо страдание.

За да отрече съществуването на квалифициращия признак, защитата акцентира върху обстоятелството, че смъртта е настъпила сравнително скоро след причиняване на смъртоносното увреждане. Нито разпоредбата на чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 НК, нито съдебната практика обаче поставят изискване страданията да продължават определен минимален период от време. Както и по-горе бе посочено, продължителността е само един от критериите, подлежащи на преценка. Решаващо значение има съвкупната оценка на всички обстоятелства, характеризиращи начина на умъртвяване и интензитета на причинените физически и психически страдания.

В процесния случай следва да се отчете и още едно обстоятелство. Предвид естеството на увреждането, довело до разкъсване на коремната аорта, част от голямата аорта, представляваща най-големия кръвоносен съд в човешкото тяло, настъпването на смъртта обективно не би могло да бъде значително отдалечено във времето. Ако тезата на защитата бъде възприета, би се стигнало до неприемливия правен резултат квалифициращият признак да бъде изключен именно при онези увреждания, които поради своята тежест причиняват най-интензивни физически и психически страдания, но по необходимост водят до сравнително бързо (не моментно) настъпване на леталния изход. Подобно разбиране не намира опора нито в закона, нито в практиката на Върховния касационен съд, цитирана напълно коректно във въззивното решение Решение № 138 от 26.02.2024 г. по н.д. № 1163/2023 г., І н.о. на ВКС, Решение № 7 от 05.01.2023 г. по н.д. № 922/2022 г., І н.о. на ВКС, Решение № 650 от 22.02.2012 г. по н.д. № 2874/2011 г., ІІІ н.о. на ВКС и др.. Решаващо значение има не абсолютната продължителност на агонията, а дали през значителна част от периода до настъпването на смъртта пострадалият е преживял страдания, които по своята сила, интензитет и качество съществено надхвърлят обичайните при престъплението по чл. 115 НК.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че правилно въззивният съд е приел, че преживяното от пострадалия носи белезите на изключителност както по отношение на интензитета на физическите болки, така и по отношение на преживените психически страдания. Ето защо квалифициращото обстоятелство „особено мъчителен начин за убития“ по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 НК правилно е било прието за осъществено.

2.3. За основателен се приема обаче доводът на защитата, че подсъдимият не е извършил убийството предумишлено.

Предумишленото убийство по чл. 116, ал. 1, т. 9 НК се отличава от обикновеното умишлено убийство по начина, по който се формира решението за умъртвяване. Спецификата на този квалифициращ признак се изразява в това, че деецът достига до решението да отнеме човешки живот предварително, при състояние, което позволява сравнително спокойно, хладнокръвно и необезпокоявано от силни емоционални въздействия обсъждане на мотивите „за“ и „против“ извършването на убийството. След вземането на това решение то следва да се запази във времето до неговото осъществяване. Следователно предумисълът не се характеризира единствено с наличието на времеви интервал между възникването на умисъла и изпълнителното деяние, а преди всичко с особеното психично състояние, при което решението е формирано.

Ето защо не всяко убийство, предшествано от известен период на размисъл, представлява предумишлено убийство. Законът изисква да бъде доказано, че този период е позволил на дееца спокойно да обмисли извършването на престъплението, да преоцени намерението си и въпреки това съзнателно да се придържа към вече взетото решение. Именно тази особеност обосновава по-високата обществена опасност на предумишленото убийство и оправдава самостоятелното му квалифициране в чл. 116, ал. 1, т. 9 НК.

В ППВС № 2/1957 г. изрично е посочено, че за наличието на предумисъл може да се съди от изработен план за извършване на убийството, взетите предварителни мерки за укриването му, устроената засада, предварителния избор на мястото, където да бъде причакана жертвата, предварителното снабдяване с оръжието или други средства за извършване на убийството, разузнаването на движението на пострадалия, както и от продължителността на времето между възникването на намерението за убийство и неговото реализиране. Изброяването няма изчерпателен характер, но всички тези факти имат общ белег – те представляват външни прояви на вече формирано и предварително обмислено решение за умъртвяване.

Именно върху част от тези обстоятелства въззивният съд е поставил акцент. Според касационният състав обаче значението им е било надценено и от тях са изведени правни изводи, довели до неправилно приложение на материалния закон в тази му част.

Вярно е, че подсъдимият еднократно е заявил пред свидетелката Б., че „ще утрепе“ неин бивш, както и че след осъществен между тях интимен контакт ѝ е изпратил текстово съобщение със съдържание: „Ще Ви избия За секунди Всички С голи ръце. Ако спиш с друг Освен с мен Дано хванеш спин Амин.“ Тези прояви безспорно разкриват болезнена ревност и агресивно отношение към възможността свидетелката да поддържа интимни отношения с други лица. Те обаче са осъществени на 19.07.2023 г. и на 22.07.2023 г. – повече от два месеца преди процесното деяние. През този значителен период по делото не са събрани никакви доказателства подсъдимият да е пристъпил към реализиране на подобни закани, да е формирал решение да умъртви бъдещ приятел на свидетелката Б., да е обсъждал подобно намерение с другиго, да е предприемал подготовка за неговото осъществяване или по какъвто и да е начин да е демонстрирал трайно намерение да реализира отправените в състояние на ревност закани. Ето защо, воден и от разбирането, възприето в Решение № 163 от 20.04.1982г. по н.д. № 159/1982 г. на I н.о. на ВС и Решение № 802 от 01.02.1991 г. по н.д. № 778/1990 г. на I н.о. на ВС, настоящият състав приема, че отправена значително преди деянието, при това безадресна и общо формулирана закана, сама по себе си не може да обоснове извод за предумишлено убийство.

Такъв извод не може да бъде изведен и от обстоятелството, че няколко дни преди инцидента подсъдимият е затъмнил предните стъкла на управлявания от него автомобил, каквато теза също е поддържана по делото. От неопроверганите показания на свидетеля В. Г. се установява, че това е станало на 24.09.2023 г., т.е. пет дни преди убийството и четири дни преди подсъдимият изобщо да узнае от свидетелката Б., че тя има нова интимна връзка. Липсва каквато и да е доказателствена връзка между това действие и евентуално планирано убийство. Още повече, поведението на подсъдимия при извършване на самото деяние е несъвместимо с предварително замислено прикриване на авторството. Той е слязъл от автомобила си без каквато и да е дегизировка, нападнал е пострадалия пред очевидци, включително пред самата свидетелка Б., която го е познавала лично, а след извършване на деянието се е отдалечил с личния си автомобил, без регистрационните му табели да бъдат свалени или прикрити. Подобно поведение трудно може да бъде съвместено с тезата за предварително планирано убийство, при което деецът е предприел мерки за избягване на разкриването си.

Не може да бъде споделено и становището на държавното и частното обвинение, че предумисълът следва от обстоятелството, че подсъдимият е носел у себе си ножа, с който впоследствие е извършил убийството. По делото е категорично установено, че интересът на дееца към хладните оръжия датира от ранна юношеска възраст. Свидетелят Н. Р. сочи, че подсъдимият „още от 14–15-годишен се е занимавал с ножове“, което нееднократно е ставало повод за конфликти между тях. Аналогични показания дава брат му Г. Р., според когото подсъдимият обичайно носел нож, като дори „раницата му била разрязана“ от него. Тези данни се потвърждават и от свидетеля Д. И.. След като носенето на нож представлява елемент от ежедневното поведение на подсъдимия, самото наличие на нож у него към момента на инцидента не може да бъде квалифицирано като предварително снабдяване със средството на убийството. При липса на доказателства, че именно във връзка с конкретното престъпление подсъдимият се е снабдил с това средство, от този факт не може да бъде направен извод за предумисъл.

За сметка на това по делото са несъмнено установени обстоятелства, които сочат на различен механизъм на формиране на умисъла и които правилно са били възприети от въззивния съд като факти, макар неправилно да са били оценени в тяхното правно значение.

Безспорно в тази връзка е било установено, че вечерта преди убийството подсъдимият за първи път е узнал от свидетелката Б., че тя има приятел, без обаче да знае кой е този човек. На процесната дата - 29.09.2023 г., в 18:23 часа автомобилът му е навлязъл по ул. "Панайот Волов" в района, където живее свидетелката. В 18:34 часа подсъдимият за първи път е възприел Б. и пострадалия А. З. заедно, заснел ги е с мобилния си телефон, след което е започнал демонстративно да форсира двигателя на автомобила си, насочвайки го към тях. Непосредствено след това двамата седнали пред входа на блока на Б., подсъдимият няколко пъти обиколил района с автомобила си, след което паркирал на близката улица без изход, откъдето е имал непосредствена видимост към тях. В 18:43:35 часа провел кратък четиридесет и петсекунден телефонен разговор със свидетеля А., който прекратил с думите, че е „видял Д. с някакво момче“, а около две минути по-късно нападнал пострадалия и му нанесъл двете прободно-порезни наранявания, второто от които се е оказало смъртоносно.

Тази хронология недвусмислено сочи, че умисълът за убийство е възникнал именно след непосредственото възприемане на свидетелката Б. заедно с пострадалия. Същевременно тя не установява онзи качествено различен процес на формиране на решението, който законът изисква за предумишленото убийство. От момента, в който подсъдимият е възприел двамата заедно, до реализиране на нападението са изминали приблизително единадесет - дванадесет минути. През този сравнително кратък интервал поведението му разкрива ескалация на ревността и гнева - видими и от използваните от него реплики: „С такива смешници ли ходиш?“ и „Ще ви изтрепя“ - а не спокойно и хладнокръвно обсъждане на мотивите „за“ и „против“ извършването на убийството. Обстоятелството, че подсъдимият е извършил определени последователни действия преди самото нападение, не е достатъчно да превърне възникналия тогава умисъл в предумисъл по смисъла на чл. 116, ал. 1, т. 9 НК. В противен случай всяко убийство, при което между възникването на умисъла и изпълнителното деяние е изминал определен период от време, би следвало автоматично да се квалифицира като предумишлено, което очевидно не съответства на смисъла на закона.

Накрая следва да се отбележи, че преценката дали установените факти осъществяват квалифициращия признак „предумисъл“ представлява въпрос на правилно приложение на материалния закон и принадлежи единствено към правомощията на съда. Поради това даденото от вещите лица в Комплексната съдебномедицинска и психиатрична експертиза (т. 2, л. 203-226 от д.п.) становище по този въпрос няма доказателствена стойност относно правната квалификация на деянието. Експертите могат да изясняват единствено медицинските и психичните характеристики на личността и поведението на подсъдимия, но не и да дават заключение дали е налице предумисъл по смисъла на чл. 116, ал. 1, т. 9 НК, тъй като това е правен въпрос и е от изключителната компетентност на съда.

По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че събраните по делото доказателства безспорно установяват наличието на умисъл за убийство, но не и неговото специфично проявление като предумисъл по смисъла на чл. 116, ал. 1, т. 9 НК. Не се установява подсъдимият предварително, при сравнително спокойно и необременено от силни емоционални въздействия психично състояние, да е формирал устойчиво решение да умъртви пострадалия, нито да е предприел действия, обективиращи предварителна подготовка за осъществяването на подобно намерение. Напротив, доказателствената съвкупност сочи, че решението за извършване на убийството е възникнало непосредствено след възприемането на пострадалия заедно със свидетелката Б. и е било реализирано в рамките на бързо развила се емоционална ескалация, несъвместима с психологическото съдържание на предумисъла. Поради това въззивният съд неправилно е приложил квалифициращото обстоятелство по чл. 116, ал. 1, т. 9 НК.

3. Явната несправедливост на наказанието поради неговата прекомерност също е релевирана от защитата като касационен повод за отмяна. Основание за намаляване на наказанието обаче, въпреки отпадането на едно от квалифициращите обстоятелства, настоящата инстанция не съзира.

Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК е налице само когато между тежестта на извършеното престъпление, обществената опасност на дееца и определеното наказание съществува очевидно и съществено несъответствие. Не всяко различие във вижданията относно справедливия размер на санкцията обуславя касационна намеса. Последната е оправдана единствено когато индивидуализацията на наказанието е извършена при явно неправилна оценка на релевантните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, вследствие на което наложеното наказание се явява несъразмерно тежко или несъразмерно леко.

В настоящия случай подобна очевидна диспропорция не е налице.

Действително, вследствие на настоящото касационно решение отпада квалифициращото обстоятелство „предумишлено“, но това само по себе си не обуславя необходимост от намаляване на наказанието. Престъплението продължава да е квалифицирано по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 НК като убийство, извършено по особено мъчителен за пострадалия начин – състав, който предвижда същата санкционна рамка, възприета и от въззивния съд при индивидуализацията на наказанието. Ето защо отпадането на един от първоначално приетите квалифициращи признаци не води автоматично до необходимост от ревизия на вече определения размер на наказанието, а изисква нова преценка дали то продължава да съответства на обществената опасност на деянието и дееца.

Такава преценка настоящият състав извърши и не намери основания да се отклони от крайния извод на въззивния съд.

Правилно като смекчаващи отговорността обстоятелства са отчетени чистото съдебно минало на подсъдимия, младата му възраст – осемнадесет години и четири месеца към момента на деянието, оказаното след първоначалното му укриване съдействие на органите на досъдебното производство, както и изразеното от него съжаление за стореното. Всеки един от тези фактори е получил необходимата тежест при индивидуализацията на наказанието. Касационната инстанция не констатира наличие на други благоприятни за подсъдимия обстоятелства, които да са били пренебрегнати или подценени от въззивния съд.

За сметка на това по делото се установяват множество отегчаващи отговорността обстоятелства със значителна тежест. На първо място следва да бъде отчетена изключително високата обществена опасност на самото престъпление – умишлено посегателство срещу човешкия живот, осъществено по особено мъчителен за пострадалия начин. Следва да се държи сметка и за конкретния механизъм на извършването му – нападението е било извършено без каквато и да е провокация от страна на пострадалия, на публично място, през деня, в присъствието на множество очевидци и в непосредствена близост до детска площадка, което обективно е засилило обществената му укоримост. Към това следва да се добавят и неблагоприятните характеристични данни за личността на подсъдимия. Освен съдържащите се в характеристичната справка в т. 2, л. 264 от д.п. данни, показанията на свидетелката Е. Л. – негов класен ръководител, разкриват трайна липса на интерес към образованието, довела до преустановяване на учебния процес. Наред с това по делото се установява, че проявите на необоснована ревност и физическа агресия не представляват изолиран инцидент, а са били демонстрирани и в предходната му интимна връзка със свидетелката П. Н.. Налице са и данни за непремерено желание за саморазправа със съсед. Всички тези факти представляват относими данни при преценката за личността на дееца и степента на неговата обществена опасност.

Съвкупната оценка на всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства не разкрива очевидна несъразмерност – в посока необосновано увеличение на санкцията - между наложеното наказание от двадесет години лишаване от свобода и обществената опасност както на извършеното престъпление, така и на неговия извършител. Ето защо искането на защитата за намаляване на наказанието не намира опора нито в материалния закон, нито в критериите за справедливост по чл. 35 и чл. 54 НК, както и в целите на наказанието по чл. 36 НК. Определянето на по-леко наказание би довело до неоправдано занижаване на наказателната репресия спрямо престъпление с изключително висока степен на обществена опасност и не би съответствало на изискването за справедлива наказателноправна реакция.

По касационната жалба на поверениците адв. К. К. и адв. П. К.

Тези касатори през призмата на явна несправедливост на отмереното наказание поддържат наличието на трите касационни основания, като акцентират върху това, че справедливата по отношение на подсъдимия санкция е доживотен затвор, каквато е била определена от първия съд.

С доводите в жалбата на двамата повереници касационният съд изразява несъгласие.

Безспорно извършеното от подсъдимия Р. представлява едно от най-тежките посегателства срещу личността – умишлено квалифицирано убийство. Сам по себе си този факт не обуславя автоматично необходимостта от налагане на наказание „доживотен затвор“. Законодателят не е предвидил това наказание като обичайна санкция за всички престъпления по чл. 116 НК, а като изключителна наказателноправна реакция, предназначена за онези случаи, които заради съвкупността от своите обективни и субективни особености се отличават с извънредна степен на обществена опасност.

Разпоредбата на чл. 38а, ал. 2 НК изисква престъплението да бъде „изключително тежко“. Това понятие не е легално дефинирано, но неговото съдържание е изяснено както в теорията, така и в трайната съдебна практика. Последователно се приема, че не всяко „тежко престъпление“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК е едновременно и „изключително тежко“ по смисъла на чл. 38а, ал. 2 НК. Последното предполага такава концентрация на отегчаващи обстоятелства, която съществено отклонява конкретния случай от типичните проявления на съответния престъпен състав. Иначе казано, необходимо е обществената опасност както на деянието, така и на неговия извършител да достига интензитет, който значително надхвърля вече отчетената от законодателя при криминализирането на квалифицираното убийство по чл. 116 НК. Именно такова разбиране е възприето и в Решение № 315 от 28.06.2012 г. по н. д. № 961/2012 г. на ВКС, I н. о., в Решение № 277 от 01.07.2013 г. по н. д. № 774/2013 г. на ВКС, III н. о. Следователно съдът не следва да се ограничава до констатацията, че престъплението е тежко, нито че при индивидуализацията преобладават отегчаващите отговорността обстоятелства. Подобна преценка е относима към избора на конкретното наказание в рамките на предвидената санкция, но не е достатъчна сама по себе си да обоснове приложението на чл. 38а, ал. 2 НК. Изключително тежкото престъпление не е равнозначно на престъпление, при което отегчаващите обстоятелства количествено превишават смекчаващите. То представлява качествено различна категория случаи, при които обществената опасност е достигнала степен, оправдаваща отклонение от принципното предпочитание на закона към срочното лишаване от свобода. Изключителната тежест може да произтича както от особености на самото престъпление, така и от личността на неговия извършител. От значение могат да бъдат наличието на множество квалифициращи признаци, необичайна жестокост, извънредно тежки последици, особено продължителна престъпна дейност, сложна предварителна подготовка, внимателно планиране, използване на средства или способи, които значително надхвърлят обичайните за този вид престъпления, както и данни за трайно изградена престъпна насоченост, многократни предходни осъждания, висока степен на рецидивност или други обстоятелства, които характеризират личността на дееца като изключително общественоопасна.

Настоящият случай, независимо от неговата безспорна тежест, не разкрива подобна изключителност.

На първо място, след настоящата касационна проверка престъплението остава квалифицирано единствено поради това, че убийството е извършено по особено мъчителен за пострадалия начин. Този квалифициращ признак безспорно е осъществен, но неговата конкретна проява не съдържа особености, които да отличават случая съществено от останалите убийства със същата правна квалификация. Отпадането на квалифициращото обстоятелство „предумишлено“ има значение именно в тази насока, тъй като елиминира една от характеристиките, които първоначално са били възприети като обуславящи по-високата обществена опасност на деянието.

На следващо място, макар убийството да е извършено на публично място, пред свидетели и без каквато и да е провокация от страна на пострадалия, тези обстоятелства вече са намерили отражение при индивидуализацията на наказанието чрез определянето му в максималния размер на срочното лишаване от свобода. Те не са достатъчни, за да обосноват извода, че конкретният случай се отличава в такава степен от останалите квалифицирани убийства, че да оправдае преминаването към наказанието „доживотен затвор“.

Не по-различен е изводът и при анализа на личността на подсъдимия. Действително по делото са установени неблагоприятни характеристични данни, включително прояви на ревност и агресивно поведение в предходни междуличностни отношения. Наред с това обаче не може да бъде пренебрегнато, че към момента на извършване на деянието подсъдимият е бил едва осемнадесетгодишен, с чисто съдебно минало и без данни за предходна престъпна дейност. След извършване на престъплението, макар първоначално да се е укривал, е оказал съдействие на органите на досъдебното производство, като в рамките на цялото наказателно производство, включая и в предсъдебната му фаза, е изказал съжаление от стореното. Това съжаление няма как да бъде прието за формално, както счита частното обвинение, тъй като от досъдебната фаза неотклонно е било поддържано от подсъдимия, а намира опора и в неговото поведение, свързано с оказано съдействие на органите по разследването. Не могат да бъдат споделени аргументите на частното обвинение, че изготвянето на видеоклипове от подсъдимия след убийството и преди задържането елиминират изразеното съжаление от стореното, тъй като от устните разяснения на вещите лица, изготвили СППЕ на т. 2, л. 127 и сл. от д.п., е видно, че извършеното е компенсаторен механизъм след деянието и е резултат от състоянието на фрустрация и изолация при подсъдимия. Тези обстоятелства сами по себе си не водят до значително смекчаване на наказателната му отговорност на дееца, но не позволяват и личността му да бъде определена като такава с изключително висока степен на обществена опасност.

Ето защо въззивният съд правилно е приел, че наказание от двадесет години лишаване от свобода, определено в максималния размер на срочната санкция, представлява справедлива наказателноправна реакция. То отчита в необходимата степен тежестта на настъпилия престъпен резултат, високата обществена опасност на извършеното деяние и личността на подсъдимия, без да достига несъразмерността, която би произтекла от налагането на наказание „доживотен затвор“ при липса на предпоставките по чл. 38а, ал. 2 НК.

Изложеното дотук дава основание на касационната инстанция да приеме, че атакуваният съдебен акт подлежи на корекция и с прилагане на закон за същото престъпление да измени въззивното решение като оправдае подсъдимия за квалификацията по чл. 116, ал. 1, т. 9 НК. В останалата част решението следва да бъде оставено в сила.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и т. 4 НК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение