Определение № 125 от 20.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 28/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК и чл. 274, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. Ц. Д. срещу определение № 2609/19.10.2022 г. по в. ч. гр. д. № 2920/2022 г. на Апелативен съд София, с което, след отмяна на определение № 3177/11.10.2022 г. по т. дело № 2047/2021 г. на Софийски градски съд, е допуснато обезпечение по молба на Д. чрез спиране изпълнението по изп. дело № 20227860400354 на ЧСИ, рег. № 786, при гаранция в размер на 500 000 лв. По делото е депозирана и частна жалба от третото за обезпечението лице „Автостъкла Кобра“ ЕООД срещу определението на Апелативен съд София в неговата цялост. Частният жалбоподател В. Ц. Д. атакува определението в частта, с която е определена парична гаранция, с оплакване за неправилност поради неотчитане в достатъчна степен на представените по делото доказателства. Според касатора те са в достатъчна степен убедителни, за да бъде допуснато обезпечението при условията на чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК. Моли обжалваното определение да бъде отменено в частта, с която е определена гаранция в размер на 500 000 лв. Частният жалбоподател „Автостъкла Кобра“ ЕООД заявява възражения срещу определението на Апелативен съд София, които се концентрират върху липсата на обезпечителна нужда, поради обстоятелството, че спиране на изпълнителното производство е вече постановено по т. д. № 2672/2021 г. на СГС. Отделно, предприетото изпълнение е въз основа на постановени арбитражни решения, с оглед на което не може да се допуска спиране при липса на заведен иск за тяхната отмяна, съответно спиране следва да бъде постановено не по общия ред, а по предвидения в чл. 48, ал. 2 ЗМТА и от ВКС при гаранция, която не може да е в размер на 5% от размера на вземането. Като релевантни за достъп до касация ответникът твърди наличието на очевидна неправилност и необходимост от установяване на противоречие между разрешението, дадено от въззивния съд, и създадена практика на ВКС /определение № 306/2020 г. по т. д. № 1252/2020 г. на II т.о., определение № 53/2022 г. по т. д. № 493/2022 г. на I т.о./ по следните два въпроса: 1.“Легитимиран ли е апелативният съд по реда на обезпечителното производство в част Четвърта на ГПК да спре изпълнението на постановено и влязло в сила арбитражно решение?“ 2.“Нужно ли е за спиране на арбитражното решение да бъде внесена гаранция в размер на подлежащото на изпълнение арбитражно дело или може в отклонение на чл. 48, ал. 2 ГПК да бъде внесена гаранция в по-малък размер?“ При изложените твърдения жалбоподателят моли обжалваното определение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено в неговата цялост. Ответникът по жалбата В. Д. я оспорва като неоснователна. Твърди, че не са налице основания въззивното определение да бъде допуснато до касационен контрол. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Двете частни жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирани да обжалват страни, но единствено жалбата на дружеството е допустима. Жалбата на В. Д. е недопустима. Разпоредбата на чл. 396, ал. 2 ГПК регламентира правото на обжалване на въззивното определение, с което въззивният съд, произнасяйки се по частна жалба срещу първоинстанционно определение, го отмени и допусне обезпечението. Нормата е създадена с оглед защита на ответника по молбата, като чрез нея се гарантира, че всяка от страните ще има право да обжалва постановеното в нейна вреда определение по чл. 389, респ. чл. 390 ГПК. От това следва, че определението, с което молба за допускане на обезпечение се уважава от въззивен съд, не подлежи на касационен контрол пред ВКС по частна жалба на молителя. Именно такава е настоящата хипотеза, поради което частната жалба на В. Д. следва да бъде оставена без разглеждане. В посочения смисъл е и трайната практика на ВКС, ТК: определение № 32/3.01.2013 г. по ч. т. д. № 785/2012 г., I т. о.; определение № 723/14.11.2014 г. по ч. т. д. № 3282/2014 г., II т. о.; определение № 315/14.07.2016 г. по ч. т. д. № 1493/2016 г., I т. о.; определение № 485/25.09.2015 г. по ч. т. д. № 1994/2015 г., I т. о.; определение № 557/5.10.2015 г. по ч. т. д. № 2071/2015 г., II т. о.; определение № 544/27.10.2016 г. по ч. т. д. № 198/2016 г., II т. о. и др. Частната жалба на „Автостъкла Кобра“ ЕООД е подадена срещу подлежащ на обжалване акт, поради което следва да бъде разгледана като допустима. Тъй като тя е подадена от трето за спора лице /взискател по спряното изпълнително производство/, то по отношение на тази частна жалба производството ще следва да бъде разгледано по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. С въззивното определение съставът на Апелативен съд София е отменил определение на СГС и е уважил молбата с правно основание чл. 389 ГПК, предявена от ищцата В. Д., чрез спиране на изпълнението по изпълнително дело № 20227860400354 на ЧСИ, рег. № 786, при условие, че бъде внесена гаранция в размер на 500 000 лв. Ключов за решението му е мотивът, че ищцата има правен интерес от запазване имуществото на „Автостъкла“ ООД до приключване на заведения спор с предмет иск по чл. 155, ал. 1, т. 1 ТЗ при отчетено наличие на множество арбитражни решения, постановени в тежест на дружеството, с които то е осъдено да заплати на „Автостъкла Кобра“ ЕООД сума в общ размер на 10 000 000 лв. Съдът е акцентирал върху обстоятелството, че съпругът на М. Й. /другата съдружничка, наред с Д., в „Автостъкла“ ООД/ е представлявал в арбитражното производство както „Автостъкла“ ООД, така и „Автостъкла Кобра“ ЕООД като негов управител и едноличен собственик на капитала. Счел е това обстоятелство за индиция, че твърденията на Д. за злоумишлени действия, целящи увреда на „Автостъкла“ ООД, са вероятно основателни. Като отделен мотив е посочил, че „Автостъкла“ ООД се представлява само заедно от двете съдружнички – В. Д. и М. Й., което препятства Д. самостоятелно за оспори действията на Й.. Релевираните от жалбоподателя оплаквания не кореспондират с решаващите мотиви на въззивния съд, тъй като в тях не е посочено, че изпълнението, чието спиране съдът е постановил, е образувано по повод постановено от арбитражен съд решение. Но дори да беше ясно, че е постановено спиране на изпълнението по арбитражно решение, то соченото обстоятелство не би могло да се приеме като противоречащо на разпоредбата на чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК, която регламентира, че обезпечението се извършва и чрез мерки, които съдът намери за подходящи, включително чрез спиране на моторно превозно средство от движение или чрез спиране на изпълнението. В настоящата хипотеза не е допуснато обезпечение на иск по чл. 47 ЗМТА, поради което сочената от жалбоподателя „Автостъкла Кобра“ ЕООД практика на ВКС е неотносима. На последно място, независимо от постановеното определение № 3203/13.10.2022 г. по т. д. № 2672/2021 г. на СГС, с което е допуснато обезпечение на предявени от Д. искове по чл. 74 ТЗ срещу „Автостъкла“ ООД чрез спиране изпълнението по същото изп. дело № 20227860400354 на ЧСИ, рег. № 786, то е налице интерес от допускане на обезпечение и по иска с правно основание чл. 155 ТЗ, доколкото последният поглъща като предмет исковете по чл. 74 ТЗ. Съответно правата по евентуалното положително за ищцата решение ще бъде затруднено без налагане на исканата обезпечителна мярка, тъй като дружеството ще бъде изпразнено от имущество. Поради изложеното в предходниия параграф въззивното определение като правилно следва да бъде потвърдено. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение