Решение № 3713 от 01.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12086/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на кмета на район „Аспарухово“ - Община Варна, подадена чрез юрисконсулт Ламбова, против решение № 8382 от 24.07.2025 г. по адм. дело № 544/2025 г. на Административен съд – гр.Варна, с което е отменена заповед № КС-225А-21/16.08.2023 г. на кмета на район „Аспарухово“ при община Варна, с която на основание чл. 225а, ал. 1 във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 и чл. 223, ал.1, т.8 ЗУТ е наредено на наследниците на И. Д. М., а именно: А. Х. М., Д. И. М. и С. И. М. да премахнат незаконен строеж: „Стопанска постройка 2“, изграден в поземлен имот с идентификатор 10135.5404.1633 по КККР на гр.Варна, находящ се в [заличен текст], гр. Варна. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Излага съображения, че процесният обект, предмет на заповедта не представлява преместваем обект, а строеж, както и че съдът не е обсъдил подробно търпимостта на строежа. Моли за отмяна на обжалваното решение и потвърждаване на оспорената заповед. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответниците - А. Х. М. и С. И. М., чрез адв. Д. Матев, в писмен отговор, изразяват становище за неоснователност на жалбата и претендират присъждане на разноските по делото. Ответникът - Д. И. М. не изразява становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за основателна, като съображенията за това са следните: Обжалваното пред настоящата инстанция решение е постановено след връщане на делото за ново разглеждане с решение № 2361/10.03.2025г. по адм. дело № 10842/2024г. на Върховния административен съд, второ отделение, с което е отменено решение № 7550 от 19.07.2024г., постановено от Административен съд гр.Варна по адм. дело № 2408/2023г. като в решението е посочено, че се касае за строеж по смисъла на § 5, т.38 ДР на ЗУТ, а не за преместваем обект и са дадени задължителни указания при новото разглеждане на делото да се установи точното време на извършване на строежа и налице ли са условията за неговата търпимост. С обжалваното решение, при новото разглеждане на делото, Административен съд гр. Варна отменя заповед № КС-225А-21/16.08.2023г. издадена от кмета на район „Аспарухово“ - Община Варна, с която на основание чл. 225а във вр.чл.225, ал.2, т.2 и чл.223, ал.1, т.8 от ЗУТ е наредено премахване на незаконен строеж: „Стопанска постройка 2“, изграден в ПИ с идентификатор № 10135.5404.1633 по КККР на район „Аспарухово“, находящ се в [заличен текст], гр. Варна, представляващ навес, залепен на източната стена на „Стопанска постройка 3“, с квадратура от около 9 кв.м., изграден на имотната граница с поземлен имот с идентификатор 10135.5404.1626. С решението Община Варна е осъдена да заплати направените по делото разноски. За да постанови този резултат съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма и при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Посочва, че главния спор по делото е относно правилното приложение на материалния закон. Приема за безспорно, че за обекта: „Стопанска постройка 2“ няма издадено разрешение за строеж. Сочи, че разпореденият за премахване обект представлява преместваем обект, като се позовава на заключението на вещото лице по изготвената допълнителна експертиза. Посочва, че дори да се приеме за вярно становището на районната администрация, че разпореденият за премахване обект по естеството си представлява строеж, то същият се явява търпим, съгласно заключенията на вещите лица по основната и по допълнителната експертизи. С оглед горните изводи приема, че заповедта е незаконосъобразна като постановена в нарушение на материалния закон, тъй като производството за премахване на незаконни строежи е неприложимо по отношение на преместваеми обекти. Констатира, че строежът е реализиран в периода 1978 – 1983 г., поради което прави извод, че същият е и търпим. По тези съображения съдът стига до заключението за материална незаконосъобразност на оспорената заповед. Решението неправилно. Законосъобразен е изводът на съда, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган – кметът на район „Аспарухово“ – община Варна, съгласно делегираните му правомощия от кмета на община Варна (заповед № 2556/11.08.2021 г. във вр. със заповед за заместване № К-043/02.08.2021 г.), съгласно разпоредбата на чл. 225а, ал.1 ЗУТ и при спазване на изискванията за форма по чл. 59, ал. 2 АПК. Изпълнена е предвидената в чл. 225а, ал. 2 ЗУТ процедура, като е съставен констативен акт, който е надлежно връчен и срещу него от адресатите му са подадени възражения, които са обсъдени в заповедта. Незаконосъобразен е изводът на съда за противоречие на оспорената заповед с материалния закон. Неправилно първоинстанционният съд приема, че процесния строеж: „Стопанска постройка 2“, представляващ навес, с размери: дължина около 4,10 м, ширина около 3,10 м. и височина 2,30 м. и обща квадратура от 9 кв.м, залепен на източната стена на „Стопанска постройка 3“, предвид неговото предназначение и конструктивни характеристики, е преместваем обект. Както е посочено и в мотивите на решение № 2361/10.03.2025г. по адм. дело № 10842/2024г. на Върховния административен съд, второ отделение, с което е отменено решение № 7550 от 19.07.2024г., постановено от Административен съд гр.Варна по адм. дело № 2408/2023г. нареденият за премахване обект, представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ. Съгласно легалната дефиниция съдържаща се в посочената норма „строежи" са надземни, полуподземни, подземни и подводни сгради, постройки, пристройки, надстройки, укрепителни, възстановителни работи, консервация, реставрация, реконструкция по автентични данни по смисъла на чл. 74, ал. 1 от Закона за културното наследство и адаптация на недвижими културни ценности, огради, мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура, благоустройствени и спортни съоръжения, както и техните основни ремонти, реконструкции и преустройства със и без промяна на предназначението. Няма съмнение, че описаният в заповедта на кмета на район „Аспарухово“ - община Варна обект е „постройка“, дори и да не е масивна, по смисъла на цитираната дефиниция. Постройката предмет на заповедта не покрива характеристиките на преместваем обект, както сочи първоинстанционният съд, неправилно позовавайки се на заключението на допълнителната съдебно-техническа експертиза. „Преместваем обект“ е обект, който няма характеристиките на строеж и може след отделянето му от повърхността и от мрежите на техническата инфраструктура да бъде преместван в пространството, без да губи своята индивидуализация. От една страна наредената за премахване постройка има характеристиките на строеж, както бе посочено по-горе, а от друга страна след евентуалното демонтиране (разглобяване) ще изгуби индивидуализацията си, в какъвто смисъл е и заключението на изготвената по делото допълнителна съдебно-техническа експертиза. Освен това обекта не отговаря по предназначението си на никоя от категориите преместваеми обекти, подробно изброени в чл. 56, ал. 1 ЗУТ. Незаконосъобразен е изводът на съда, че строежа е търпим. По делото не се спори, че процесното строителството е извършено в периода 1978 - 1983г. като към този момент имотът е бил със статут на земеделска земя и начин на трайно ползване – нива. Не е спорно по делото, че с решение № 322-4/29.04.2000 г. на Общински съвет гр.Варна за създаване на нови селищни образувания, територията на местност [заличен текст] придобива статут на селищно образувание (ДВ, бр. 59/21.07.2000 г.). Спорно по делото е наличието на условията за търпимост на строежа по § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ, а не и по ал. 2 на посочената разпоредба, както сочи съда, предвид данните по делото, че строежа е реализиран през периода 1978-1983 г. Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал.2 Закона за териториално и селищно устройство (ЗТСУ) (отм.), извън строителните граници на населеното място се разрешават строежи, видът, размерът, разположението и предназначението на които се определят с правилника за приложение на този закон и строителните правила, норми и нормативи. Съгласно чл. 108, ал.7 ППЗТСУ (отм.), в редакцията му ДВ, бр. 24/1975 г. се създава нова ал. 7, в която се сочи, че в местата, предоставени за земеделско ползване при условията и реда на действащите специални разпоредби, може да се разрешава строеж на малки икономични постройки за сезонно ползване със застроена площ до 20 кв.м. и височина 3 м. до стряхата, при максимален наклон на покрива до 30 градуса, без зимник, бетонни или стоманобетонни основи и железни конструкции. Постройките се изграждат по типови проекти, одобрени от Министерството на строежите и архитектурата. А в редакцията на същата разпоредбата след изменението с ДВ бр. 37/1978 г. (предвид, че не е уточнен точно периода на изграждане през тази година), се сочи, че Изпълнителните комитети на окръжните народни съвети по предложение на началника на управление „Архитектура и благоустройство“ (главния архитект) определят зоните, в които може да се разрешава строителство на сезонни постройки, като утвърждават типови проекти за изграждането им. Вместо изграждане на индивидуални постройки, в някои райони по решение на изпълнителния комитет на съответния окръжен народен съвет и по утвърдени от него типови проекти могат да се строят на подходящи места общи сгради(гардероби), в които да се предвиждат помещения за отделните стопани за съхраняване на селскостопанския инвентар. Съгласно изменението на цитираната разпоредба в посочения период на строителство на постройката в тези земи се разрешава само строеж на леки постройки за сезонно ползване - за подслон и съхраняване на селскостопански инвентар, със застроена площ до 20 кв.м от етернит, пластмасови изделия, леки панели и употребяван дървен материал, при спазване на определени от Комитета по архитектура и благоустройство изисквания. Едва с изменението на чл.108, ал.7 ЗТСУ, ДВ бр.48/1985 г. (отм.) (извън сочения период на построяване) се предвижда, че в тези земи може да се разрешава строеж на едноетажни постройки за сезонно ползване със застроена площ до 35 м2. Действалите към момента на изграждане на процесния строеж правила за устройство и строителство в местата, предоставени за земеделско ползване са допускали строителство на такива селскостопански постройки, но по типови проекти, одобрени от Министерството на строежите и архитектурата, а при изменението на разпоредбата по типови проекти, одобрени от главния архитект на населеното място. По делото такива доказателства липсват, поради което изводът на първоинстанционният съд, че строежът е търпим е неправилен, а строежът се явява изграден в несъответствие с правилата и нормативите, действали по време на изграждането му, т.е. не е търпим. Предвижданията на ОУП са устройствена зона Жм2 с показатели плътност до 20%; Кинт до 0,6; кота корниз до 7м. За С.О „Боровец-Юг“ с решение № 2134-8 по Протокол № 21 от 24.03.2010 г. на Общински съвет гр.Варна е одобрен ПУП-ПУР като за процесния имот няма приет ПУП - ПЗ или ПУП - ПРЗ. С оглед изграждането му на регулационната линия строежът се явява нетърпим и при сега действащите норми, тъй като същият не отговаря на изискванията на чл. 21, ал. 5 и чл. 42, ал. 2, изр. „второ“ ЗУТ. По изложените съображения се налага изводът, че процесният строеж е незаконен, изграден без изискуемите от закона строителни книжа, не е търпим и като такъв следва да бъде премахнат, както правилно е постановил административният орган. Постановеният от компетентен орган административен акт е законосъобразен и като го е отменил първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде касирано и вместо него постановено друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата на А. Х. М. и С. И. М. като неоснователна, а процесната заповед като законосъобразна да бъде оставена в сила. Предвид изхода на спора, направеното своевременно искане за присъждане на разноски е основателно и на основание чл. 143, ал. 3 АПК във вр. с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ следва да се осъдят А. Х. М. и С. И. М. да заплатят на Община Варна направените в касационното производство разноски в размер на 102,-€, представляващи юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 вр. чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, второ отделение,