Определение № 1941 от 03.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4211/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.2 вр. чл.248, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. Г. Г. срещу определение № 2691 /19.07.2022 г., постановено по в.гр.д. № 2421 /2021 г. на Варненския окръжен съд, с което е изменено на основание чл.248 ГПК решение № 235 /24.02.2022 г. по в.гр.д. № 2421 /2021 г. на Варненски окръжен съд, в частта, относно присъдените разноски, като на основание чл.10, ал.3 ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Д. Г. Г. сумата 1 389.26 лева разноски за двете инстанции. В жалбата се твърди, че въззивният съд правилно е приел за основателно твърдението, че направените разноски се дължат изцяло, но неправилно е присъдил на жалбоподателя – ищец Д. Г. сумата 1 389.26 лева, колкото е поискал, въпреки че в списъка на разноски е посочена сумата 1 469.26 лева и е установено, че направените разноски са в размер на 1 469.26 лева. Частният жалбоподател Д. Г. твърди, че водещо е посоченото в списъка по чл.80 ГПК, а страната не е длъжна да прави изчисления, а да отрази коректно в списъка всички направени от нея разноски. Жалбоподателят иска да му бъдат присъдени разноски в общ размер 1 469.26 лева. Ответникът по частната жалба Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ) я оспорва в писмен отговор, като твърди, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно, защото Варненският окръжен съд е уважил молбата на Д. Г. и му е присъдил разноски в поискания от него размер – 1 389.26 лева, като правилно се е позовал на диспозитивното начало, което го задължава да присъди разноски в поискания размер и че присъждане на разноски над поисканите би означавало произнасяне свръх петитум и съответно недопустимост на съдебния акт в тази част. За да постанови обжалваното определение по искане на Д. Г. въззивният съд е приел следното: Д. Г. иска от въззивния съд да измени решението си в частта за разноските, като му присъди разноски в размер на 1 389.26 лева. С въззивното решение съдът е уважил въззивната жалба на Д. Г., не е уважил въззивната жалба на ПРБ и е присъдил на Д. Г. разноски в размер на 1256.25 лева. В съответствие с нормата на чл.10, ал.3, изр.1 ЗОДОВ държавната такса, таксите за съдебни удостоверения и разноските за депозит на вещо лице следва да бъдат присъдени изцяло. Доказаните разноски в такъв случай са в общ размер 1 469.26 лева. С молбата си Д. Г. е поискал присъждане на разноски в размер на 1 389.26 лева. В съответствие с диспозитивното начало атакуваното решение следва да бъде изменено в частта за разноските, като ПРБ следва да бъде осъдена да заплати на Д. Г. 1 389.26 лева. Частната жалба е допустима. Със свое определение по гр.д. № 4212 /2022 г., образувано по касационна жалба на ПРБ, настояшият състав на ВКС не допусна касационно обжалване на решение № 235 /24.02.2022 г. по в.гр.д. № 2421 /2021 г. на ВОС, с което то е влязло в сила (чл.296, ал.3 ГПК), освен в частта за разноските, поради подадената от Д. Г. частна жалба. С оглед влизането в сила на въззивното решение в частта по предявения от Д. Г. Г. иск и липсата на частна жалба от ПРБ срещу присъдените от въззивния съд с обжалваното определение разноски, Д. Г. има право на разноски и частната му жалба следва да бъде разгледана. Съгласно приетото с т.24 от тълк. Решение № 6 /2012 г. на ОСГТК на ВКС, частната жалба на Д. Г. подлежи на разглеждане по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Настоящият съдебен състав намира обжалваното определение за правилно по изложените в него съображения, които намира за законосъобразни и към които може да препрати по реда на чл.278, ал.4 ГПК. Съгласно диспозитивното начало, установено с разпоредбата на чл.6 ГПК, обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните, това важи и за исканията за присъждане на разноски, поради което няма значение дали поисканите разноски са в по-малък размер от направените и / или дали поисканите разноски са в по-малък размер от минималните размери на адвокатските възнаграждения, когато разноските включват адвокатски възнаграждения. От значение е дали е доказано, че са направени разноски в поискания размер, а не дали са направени в по-голям размер, или дали минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени съгласно НМРАВ са в по-голям размер от поисканите. Поради което законосъобразно въззивният съд е присъдил разноски в поискания размер 1 389.26 лева, въпреки, че е установил, че доказаните разноски са в по-голям общ размер - 1 469.26 лева. Поради изложеното доводите и частната жалба на Д. Г. са неоснователни, а постановеното определение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Страните не претендират разноски и съгласно диспозитивното начало (обсъждано по-горе) такива не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът