Определение № 2744 от 05.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 2007/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частни жалби на К. А. К. и „С.“ ЕООД срещу определение № 156/03.07.2026 г. по в. ч. т. д. № 110/2026 г. на Апелативен съд Велико Т., с което жалбите им срещу определение № 53/29.01.2026 г. и определение № 54/29.01.2026 г. на Окръжен съд Плевен за отказ да бъдат освободени от заплащане на държавна такса в размер 15 лв. по подадени други частни жалби са били оставени без разглеждане. Жалбоподателите поддържат тезата, че непредставянето на необходимите доказателства, удостоверяващи липсата на достатъчно средства за заплащане на държавна такса е относимо към основателността на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, а не към неговата редовност или допустимост, поради което съдът следва да се произнесе по същество на направеното искане, а не да върне молбата по чл. 83 ГПК. Съдът е длъжен да уведоми страната за началото на новия срок за изпълнение на указанията за внасяне на държавна такса като при частично освобождаване от задължението за внасянето й в указанията до страната следва да се посочи и размерът на дължимата за внасяне такса. В ГПК няма изискване за едновременно обжалване на определението, с което се оставя без уважение молбата за освобождаване от държавна такса и определението, с което се връща молбата за освобождаване от държавна такса. При тези доводи е направено искане за отмяна на атакуваното определение и постановяване на акт, с който делото да бъде върнато на апелативния съд за произнасяне по същество. Препис от частните жалби не се връчва. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Частните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт от легитимирани да обжалват страни и отговарят на изискванията за редовност, поради което се явяват процесуално допустими. За да остави без разглеждане подадените от К. А. К. и „С.“ ЕООД частни жалби срещу откази на първоинстанционния съд да бъдат освободени от заплащане на държавна такса по подадени от тях частни жалби срещу определение, с което е оставено без уважение възражение за местна подсъдност на К. К., и определение, с което е оставено без уважение искане на „С.“ ЕООД за главно встъпване, съставът на Апелативен съд Велико Т. е изложил мотиви, че принципно правен интерес от обжалване на отказ от освобождаване на задължението за заплащане на държавна такса е налице само тогава, когато има висящо съдебно производство. Когато разпореждането на съда за връщане на нередовна жалба поради неотстраняване в срок на констатирани от съда нередовности, включително заплащане на дължима държавна такса, е добило законна сила, не е налице правен интерес от обжалване на отказа за освобождаване от такса. Като е констатирал, че в случая, постановените от Окръжен съд Плевен съдебни актове за връщане на подадените от всеки от ответниците частни жалби, са влезли в законна сила като необжалвани /изрични изявления на всеки от ответниците, че не обжалва съдебните актове в частта за връщане на подадените от тях частни жалби/, то поради липса на правен интерес от обжалване на постановените спрямо всеки от тях откази за освобождаване от заплащане на дължимите държавни такси съставът на апелативния съд е оставил без разглеждане сезиращите го частни жалби. Настоящият състав счита атакуваното определение на Апелативен съд София за правилно. Мотивите на въззивната инстанция следва да бъдат напълно споделени. Задължението за заплащане на държавна такса и представяне на документ като приложение към подадена частна жалба е регламентирано в разпоредбата на чл. 261, т. 4 ГПК, приложима съобразно предвиденото чл. 275, ал. 2 ГПК. Това задължение съществува дотолкова, доколкото жалбата е редовно подадена и е проявила своя деволутивен и суспензивен ефект. Когато тя е върната с влязъл в сила акт на съда, въпросът за нейната редовност вече не стои, защото упражненото от страната право на жалба е вече погасено. Въпросът за дължимостта на държавна такса се оказва без правно значение. Ето защо, като е приел, че жалбите на ответниците срещу отказите на първоинстанционния съд да ги освободи от задължението за заплащане на държавна такса по подадени от тях частни жалби биха били допустими единствено и само, ако са депозирани частни жалби и срещу разпореждането на администриращия съд, с което частните жалби срещу негови актове са били върнати като нередовни, съставът на Апелативен съд Велико Т. е процедирал законосъобразно. Изложените в частните жалби съображения в голямата си част касаят действията на първоинстанционния съд, съответно се явяват неотносими към процесуалния спор, повдигнат с частните жалби, с които е сезирана касационната инстанция. В останалата част оплакванията са неоснователни. Като правилно обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение