Определение № 4762 от 06.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1877/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от „Бексим“ ЕООД, чрез управителя на дружеството А. Г. П., срещу определение № 867 от 17.03.2026 г., с което състав на Апелативен съд – София по гр. д. № 3448/2024 г. е оставил без уважение молба с вх. № 27510/17.10.2025 г., подадена от „Бексим“ ЕООД, с която са направени две искания във връзка с подадена касационна жалба с вх. № 16837/20.06.2025 г. срещу въззивното решение № 546 от 29.04.2025 г. по гр. д. № 3448/2024 г. – за освобождаване от държавна такса и за предоставяне на правна помощ чрез процесуално представителство. В частната жалба се релевира оплакване за неправилност на обжалваното определение. Сочи се практиката на ЕСПЧ и Хартата на основните права на ЕС, като се твърди, че националният съд може да освободи от внасяне на такса и юридически лица, след като извърши преценка относно предмета на спора, сложността на приложимото право, възможността на страната да защити позицията си. Поддържа се оплакване, че Апелативен съд-София не е извършил цялостно имуществено проучване на дружеството. Прави се искане касационният състав да отмени обжалваното определение. По делото е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна – Т. К. Б.. В отговора се поддържа, че частната жалба е неоснователна и се прави искане обжалваното определение да бъде потвърдено. Частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но неоснователна по следните съображения: Искането за освобождаване от държавна такса е обосновано с твърдение за финансови затруднения на дружеството, а искането за правна помощ – с твърдение, че управителят на дружеството няма необходимите правни познания и не може да се справи с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното, с което е уважен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор за покупко-продажба на апартамент. Продавач е ответникът/сега жалбоподател „Бексим“ ЕООД, а купувач – Т. К. Б.. Апартаментът е сред обектите, за които на дружеството е било учредено право на строеж. Сградата е построена и въведена в експлоатация преди предварителния договор. Цената е платена и срокът за сключване на окончателния договор е изтекъл. Член 83, ал. 2 ГПК предоставя възможност за освобождаване от държавни такси и разноски на физически лица, за които съдът признае, че нямат достатъчно средства да ги заплатят. Следователно националното право предоставя тази възможност само на физическите, но не и на юридическите лица. Преценката дали страната по делото разполага с достатъчно средства предполага да е сред лицата, на които законът предоставя правото да искат освобождаване от такса и/или разноски поради имущественото си състояние. „Бексим“ ЕООД не е адресат на разпоредбата. Искането за процесуално представителство чрез назначен адвокат се разглежда по чл. 94 – 95 ГПК във връзка със Закона за правната помощ. В случая, спорът произтича от едностранна търговска сделка. Съгласно чл. 24, т. 3 ЗПП, правна помощ по чл. 21, т. 1-3 не се предоставя в случаите на търговски дела, освен ако кандидатстващата страна е физическо лице, което отговаря на законовите условия. Следователно националното право изключва възможността на „Бексим“ ЕООД да се предостави правна помощ чрез процесуално представителство, а съдът не дължи преценката дали твърденията в молбата за това са верни, и в частност дали управителят на дружеството притежава необходимите правни знания, за да изготви касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК срещу въззивното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Извършеното позоваване на чл. 47 ХОПЕС и на чл. 6, § 1 КЗПЧОС в частната жалба налага настоящият състав да провери дали наднационалният правен ред или Конвенцията променят произтичащия от вътрешното право отрицателен отговор на двете искания на жалбоподателя, които са отхвърлени с обжалваното определение. Преди да обсъди произтичащото от чл. 47 ХОПЕС право на ефективни правни средства за защита пред съд, съгласно чл. 51, § 1 настоящият състав на първо място следва да установи дали по конкретното дело Хартата се прилага. В решението по делото Torralbo Marcos, С-265/13, §§ 29 – 33, СЕС приема, че основните права по Хартата са приложими в положения, уредени от правото на Европейския съюз, но не извън тях; ако положението не попада в приложното поле на правото на ЕС, Хартата сама не може да създаде необходимата връзка. Национална уредба на съдебните такси, която изключва правото на юридическото лице на освобождаване от такса по съдебен ред, сама по себе си не извежда приложимост на правото на Съюза. В решението по делото DEB, С-279/09, § 29 – § 31 СЕС разглежда ефективния достъп на юридическо лице до съд в контекста на защитата на права, произтичащи от правото на Съюза. При установена приложимост на Хартата СЕС приема, че юридическите лица не са изключени от защитата по чл. 47 и че правната помощ може да включва както освобождаване от предварително плащане на разноски, така и адвокатска помощ; тогава се преценяват предметът на спора, изгледите за успех, значението му сложността, размерът на разноските, правноорганизационната форма и финансовите възможности на юридическото лице (§ 59 - § 62). Критериите от DЕВ определят съдържанието на ефективната съдебна защита по чл. 47 ХОПЕС, когато Хартата е приложима. Решеният спор по чл. 19, ал. 3 ЗЗД с въззивното решение, срещу което жалбоподателят – търговско дружество е подал касационна жалба, е по предварителен договор за недвижим имот между българско търговско дружество и българско физическо лице. Липсва връзка на спора с материалноправна норма от правото на Европейския съюз. Поради това чл. 47 ХОПЕС не се прилага. Критериите от решението по делото DЕВ не са материалноправни предпоставки за субективно право, което наднационалният правен ред да предоставя на „Бексим“ ЕООД и в частност, на правото на освобождаване от държавна такса и на правото на правна помощ по касационната жалба. Чл. 6, § 1 КЗПЧОС се прилага и за юридическите лица. В своята практика ЕСПЧ разяснява, че правото на достъп до съд трябва да бъде практически осъществимо и ефективно, а финансовите ограничения могат при определени обстоятелства да засегнат самата му същност. В решението по делото Teltronic-CATV v. Poland, § 45 – § 49, ЕСПЧ припомня правото на практически и ефективен достъп до съд и свободата на държавата при избора на средствата за неговото осигуряване. В § 49 Съдът изрично посочва, че не замества компетентните национални органи при определянето на най-подходящите средства за регулиране на достъпа до правосъдие, а проверява съвместимостта на последиците с Конвенцията. В конкретното дело националното право е предвиждало механизъм за освобождаване, чието приложение от националния съд ЕСПЧ е проверил. В решението по делото Granos Organicos Nacionales S.A. v. Germany, § 46 – § 47, ЕСПЧ приема, че чл. 6, § 1 КЗПЧОС не съдържа общо задължение за предоставяне на правна помощ във всички граждански дела и отчита липсата на европейски консенсус относно правната помощ за юридически лица. В § 51 – § 53 Съдът разглежда националната система в нейната цялост и отдава значение на наличните процесуални механизми, без да извежда от Конвенцията единен институт на право на правна помощ, който всеки национален съд на държава страна по Конвенцията е длъжен да приложи. В решението по делото Paykar Yev Haghtanak Ltd v. Armenia, § 44 – § 50, и Nalbant and Others v. Turkey, § 37 – § 40 и § 45 – § 47, ЕСПЧ приема, че категоричното изключване на юридически лица от възможност за освобождаване или липсата на достатъчна гъвкавост и индивидуална оценка могат при конкретните обстоятелства да доведат до нарушение на чл. 6, § 1. Особено в Nalbant, § 46, ЕСПЧ подчертава задължението на националните съдилища да тълкуват и прилагат вътрешното право по начин, който да даде пълен ефект на Конвенцията. От задължението за конвенционно съобразено тълкуване на вътрешното ни право не следва, че критериите, по които ЕСПЧ установява нарушение на чл. 6, § 1 КЗРЧОС, се превръщат в предпоставки за възникване на конкретно право на освобождаване от държавна такса и/или на правна помощ за юридическо лице, въпреки че такива не са предвидени от националния правен ред на държавата страна по Конвенцията. Анализът на чл. 6, § 1 КЗПЧОС и обсъдените решения на ЕСПЧ налага да се приеме, че конвенционно съобразеното тълкуване се извършва в пределите на възможното тълкуване на вътрешното право. То не предоставя на националния съд, и в частност – на българския, нормотворческо правомощие contra legem да разшири субектния обхват на чл. 83, ал. 2 ГПК или да преодолее изричното правило на чл. 24, т. 3 ЗПП. Обстоятелството, че в практиката на ЕСПЧ имущественото състояние на юридическото лице, размерът на таксата, значението на производството и възможността за осигуряване на адвокатска защита се отчитат при преценката за нарушение на чл. 6, § 1 КЗПЧОС, не означава, че тези обстоятелства са предпоставки за възникване на право на юридическо лице на освобождаване от държавна такса и/или на правна помощ. Първата преценка има за предмет съответствието на националната система и последиците от прилагането ѝ с гарантирания от Конвенцията достъп до съд, а втората – съществуването на конкретно субективно процесуално право по вътрешното право. Приравняването на двата въпроса би довело до разширяване на субектния обхват на националните норми. С такова правомощие българският съд не разполага. Изключва го принципа на разделение на властите – чл. 8 КРБ. В обобщение, чл. 47 ХОПЕС не е приложим при установената липса на връзка на конкретния спор с правото на Европейския съюз. Чл. 6, § 1 КЗПЧОС гарантира и на юридическите лица практически и ефективен достъп до съд. Критериите, по които ЕСПЧ проверява дали държавата е осигурила този достъп, не създават сами по себе си непредвидени във вътрешното право субективни права нито нормотворческа компетентност на българския съд. „Бексим“ ЕООД ЕООД не е субект на правото по чл. 83, ал. 2 ГПК. Поради това съдът не е длъжен да изследва дали търговското дружество има финансови затруднения. Спорът по делото произтича от едностранна търговска сделка. Кандидатът за правна помощ е юридическо лице и приложим е чл. 24, т. 3 ЗПП. Твърдението, че управителят не може сам да изготви касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК срещу решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, не променя персоналния обхват на правото на правна помощ. Възникването му за „Бексим“ ЕООД е изключено. По изложените съображения съдът счита, че обжалваното определение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.